Търсене в текстове за 'Любов към себе си, любов към ближния си, любов към Бога'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени са 410 резултата от 7 текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Любов към себе си, любов към ближния си, любов към Бога'.

1. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ 10. Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин. Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях.
към текста >>

Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност.
10. Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин. Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
към текста >>

Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н.
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин. Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си.
към текста >>

Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо.
са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си.
към текста >>

Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си.
Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел.
към текста >>

Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване. Всички идеали произлизат от естествени инстинкти. Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена.
към текста >>

Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване. Всички идеали произлизат от естествени инстинкти. Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала.
към текста >>

На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване. Всички идеали произлизат от естествени инстинкти. Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна.
към текста >>

Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява.
Всички идеали произлизат от естествени инстинкти. Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец.
към текста >>

Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване.
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки.
към текста >>

Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал.
Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
към текста >>

Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец.
Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек.
към текста >>

Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му.
Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си. В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини.
към текста >>

Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си. В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини. Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма. Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта.
към текста >>

Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма.
Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си. В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини. Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма. Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта. Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи. Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността.
към текста >>

Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си.
Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини. Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма. Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта. Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи. Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността. Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“. Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел. Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра.
към текста >>

Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист.
Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта. Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи. Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността. Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“. Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел. Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си.
към текста >>

Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си.
Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“. Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел. Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността.
към текста >>

Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите.
Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си.
към текста >>

Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си.
Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си. Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека.
към текста >>

За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения.
Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си. Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на най-голямото презрение.
към текста >>

Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си.
Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си. Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на най-голямото презрение. Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви.
към текста >>

Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята.
Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на най-голямото презрение. Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви. Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята. Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред.
към текста >>

Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание.
Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата. На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори. Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание. На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра. Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека. „На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра.
към текста >>

Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие.
Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека. „На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар.
към текста >>

Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си.
„На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар. Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е дарило небето.
към текста >>

Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели.
Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар. Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е дарило небето. „И ако някога ме изостави мъдростта: ах, тя обича да отлита!
към текста >>

Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си.
Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар. Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е дарило небето. „И ако някога ме изостави мъдростта: ах, тя обича да отлита! - тогава нека мъдростта ми с глупостта ми да политне!
към текста >>

Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар.
Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар. Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е дарило небето. „И ако някога ме изостави мъдростта: ах, тя обича да отлита! - тогава нека мъдростта ми с глупостта ми да политне! “28 13.
към текста >>

Три преображения трябва да извърши духът, за да открие себе си.
Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е дарило небето. „И ако някога ме изостави мъдростта: ах, тя обича да отлита! - тогава нека мъдростта ми с глупостта ми да политне! “28 13. Три преображения трябва да извърши духът, за да открие себе си. Това учи Заратустра. Благоговеен е първо духът. Той нарича добродетел каквото му тежи. Той се принизява, за да въздигне добродетелта си. Той казва: цялата мъдрост е при Бога и трябва да следвам пътищата Божии.
към текста >>

Той казва: цялата мъдрост е при Бога и трябва да следвам пътищата Божии.
Три преображения трябва да извърши духът, за да открие себе си. Това учи Заратустра. Благоговеен е първо духът. Той нарича добродетел каквото му тежи. Той се принизява, за да въздигне добродетелта си. Той казва: цялата мъдрост е при Бога и трябва да следвам пътищата Божии. Бог ми налага най-тежкото, за да изпита мощта и търпението на силата ми. Само търпеливият е силен. Искам да съм послушен, казва духът на това ниво, и да изпълнявам повелите на мировия дух, без да питам за смисъла на тези повели. Духът чувства натиска, който упражнява над него една по-висша сила. Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи.
към текста >>

Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“.
Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи. Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори. Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило.
към текста >>

Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само волята си, следва себе си.
Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило. И това ниво преминава духът. Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само волята си, следва себе си. „Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света. Три преображения на духа ви посочих: как духът се превръща в камила, камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете. Тъй рече Заратустра.“29 Какво искат мъдреците, които поставят добродетелта над човека? - пита Заратустра.
към текста >>

Те казват: душевен покой може да има само този, който служи на дълга си, който е последвал святото „ти трябва“.
„Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света. Три преображения на духа ви посочих: как духът се превръща в камила, камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете. Тъй рече Заратустра.“29 Какво искат мъдреците, които поставят добродетелта над човека? - пита Заратустра. Те казват: душевен покой може да има само този, който служи на дълга си, който е последвал святото „ти трябва“. Добродетелен трябва да е човек, за да може да мечтае, според своя дълг, за изпълнени идеали и да не чувства угризения на съвестта. Човек с угризения на съвестта е подобен, казват добродетелните, на спящ, чийто нощен покой е нарушаван от лоши сънища. „Малцина знаят това: човек обаче трябва да притежава всички добродетели, за да спи добре. Ще лъжесвидетелствам ли? Ще изневерявам ли?
към текста >>

Ще бъда ли изкушен от жената на ближния?
Добродетелен трябва да е човек, за да може да мечтае, според своя дълг, за изпълнени идеали и да не чувства угризения на съвестта. Човек с угризения на съвестта е подобен, казват добродетелните, на спящ, чийто нощен покой е нарушаван от лоши сънища. „Малцина знаят това: човек обаче трябва да притежава всички добродетели, за да спи добре. Ще лъжесвидетелствам ли? Ще изневерявам ли? Ще бъда ли изкушен от жената на ближния? Всичко това се съгласува зле с добрия сън... Мир с Бога и съседа: тъй иска добрият сън. А също мир с дявола на съседа! Иначе нощем той ще те навести.“30 Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир. Той живее, за да може да мечтае за живота в покой.
към текста >>

Всичко това се съгласува зле с добрия сън... Мир с Бога и съседа: тъй иска добрият сън.
Човек с угризения на съвестта е подобен, казват добродетелните, на спящ, чийто нощен покой е нарушаван от лоши сънища. „Малцина знаят това: човек обаче трябва да притежава всички добродетели, за да спи добре. Ще лъжесвидетелствам ли? Ще изневерявам ли? Ще бъда ли изкушен от жената на ближния? Всичко това се съгласува зле с добрия сън... Мир с Бога и съседа: тъй иска добрият сън. А също мир с дявола на съседа! Иначе нощем той ще те навести.“30 Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир. Той живее, за да може да мечтае за живота в покой. Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън.
към текста >>

За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра.
Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра. И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света. Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света.
към текста >>

Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си.
Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15. Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност. Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото.
към текста >>

Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността.
„На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15. Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност. Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото. Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност. В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие.
към текста >>

„Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност.
Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото. Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност. В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие. Той прави от реалността просто обиталище на духа. На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост.
към текста >>

Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното!
Глупак е също така този, който отделя духа от природата и вярва, че един такъв отделен дух може да твори. Хора с болни инстинкти са приели разделението между дух и тяло. Един болен инстинкт може само да каже: моето царство не е от този свят35. Царството на един здрав инстинкт е само този свят. Що за идеали са създали тези презрители на реалността? Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби.
към текста >>

(„Към генеалогията на морала“, Трета част)
Царството на един здрав инстинкт е само този свят. Що за идеали са създали тези презрители на реалността? Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално.
към текста >>

Той гледа отгоре надолу към своите реалности.
Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36
към текста >>

„Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално.
(„Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата.
към текста >>

Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното.
След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
към текста >>

Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“.
Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството.
към текста >>

„Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката.
Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали.
към текста >>

Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака.
към текста >>

„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
към текста >>

Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт.
към текста >>

И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение.
За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот.
към текста >>

Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици.
Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот.
към текста >>

Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9)
Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили.
към текста >>

Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля.
17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
към текста >>

Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът.
Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното.
към текста >>

Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си.
към текста >>

Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното.
Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.)
към текста >>

То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си.
Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.) Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник.
към текста >>

Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си.
Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.) Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството. И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота.
към текста >>

Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си.
Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.) Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството. И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота.
към текста >>

Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот.
към текста >>

Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот.
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила. Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне. Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот. „Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо.
към текста >>

Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15)
Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне. Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот. „Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо. По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия. Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост.
към текста >>

„Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост.
Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
към текста >>

Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18.
към текста >>

Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт.
Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността.
към текста >>

Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността.
Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват. До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
към текста >>

До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват. До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се? Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната.
към текста >>

Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ.
Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото.
към текста >>

Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината.
Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение.
към текста >>

Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
към текста >>

Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината.
към текста >>

Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт.
Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина. Това е волята за власт, която се преживява в порива за познание. (Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.) Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт. Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността? Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос. Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало безплодно. Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт.
към текста >>

Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт.
Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт. Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността? Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос. Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало безплодно. Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки! “ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
към текста >>

Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки!
Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало безплодно. Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки! “ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др. Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено.
към текста >>

“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки! “ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др. Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата.
към текста >>

Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи.
Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин. Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи. Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин. Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния. Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело.
към текста >>

За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51.
Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание. Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50. За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен.
към текста >>

Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията.
Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание. Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50. За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание.
към текста >>

Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен.
За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“.
към текста >>

По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание.
Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
към текста >>

Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“.
Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20. Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност. Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това.
към текста >>

Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20. Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност. Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това. Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява. Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила.
към текста >>

Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява.
Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20. Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност. Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това. Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява. Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва. Той не иска да си заповядва, а да слуша. На определено ниво на развитие хората разглеждат своите подбуди за действие като Божествени повели, а на друго ниво вярват, че вътрешен глас им говори и им повелява.
към текста >>

Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“.
Съвестта сега изисква от мен то да се случи и точно затова съм тук. Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
към текста >>

Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н.
Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи.
към текста >>

„Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел.
Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени.
към текста >>

Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб.
към текста >>

Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи.
Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб.
към текста >>

Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели.
да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си.
към текста >>

В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“.
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата.
към текста >>

„Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени.
„Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга)
към текста >>

Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата.
В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае. Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо.
към текста >>

Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам.
Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо. Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество. Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55 Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам. Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие. Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества. Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание.
към текста >>

Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум.
Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56 На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна.
към текста >>

Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56
Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56 На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение?
към текста >>

“ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни?
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение? “ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни? А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51 21. Силната личност, която създава цели, не жали сили за реализирането им. Слабата личност, напротив, изпълнява само това, на което Божията воля или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“. Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло.
към текста >>

А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51
На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение? “ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни? А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51 21. Силната личност, която създава цели, не жали сили за реализирането им. Слабата личност, напротив, изпълнява само това, на което Божията воля или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“. Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия.
към текста >>

Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата.
Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност. Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата. За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива.
към текста >>

Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н.
„Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото. Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите. Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия. Свободомислещият стои отвъд това, което се възприема като добро и зло.
към текста >>

Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа.
„Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си! И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви! Трябва да обичате мира като средство за нови войни. Късия мир повече от дългия. Не ви съветвам да работите, а да се борите. Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа. Работата ви да бъде битка, мирът ви да е победа! Казвате, добро нещо е това, което почита дори войната. Казвам ви: добра война е тази, която почита всяко нещо. Войната и смелостта са извършили много по-велики дела, отколкото любовта към ближния. Не вашето състрадание, а безстрашието ви избавяше досега злощастниците.“61
към текста >>

Войната и смелостта са извършили много по-велики дела, отколкото любовта към ближния.
Не ви съветвам да работите, а да се борите. Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа. Работата ви да бъде битка, мирът ви да е победа! Казвате, добро нещо е това, което почита дори войната. Казвам ви: добра война е тази, която почита всяко нещо. Войната и смелостта са извършили много по-велики дела, отколкото любовта към ближния. Не вашето състрадание, а безстрашието ви избавяше досега злощастниците.“61 Безмилостно и без пощада се бори създаващият срещу противопоставящите му се сили. Той не познава добродетелта на страдащите: състраданието. От силата му идват подбудите на съзиданието, не от чувството на чуждото страдание. Че силата побеждава, на това се уповава той, а не че човек трябва да се грижи за слабите.
към текста >>

Ницше изразява отвращението си към състраданието в Четвърта част на „Заратустра“.
Този нов скрижал, о, братя мои, ви давам: станете твърди! “63 Свободомислещият не се занимава със състраданието. Който иска да му съчувства, трябва да бъде питан от него: за толкова ли слаб ме смяташ, че да не мога да понеса страданието си? За него всяко състрадание е унижение. Ницше изразява отвращението си към състраданието в Четвърта част на „Заратустра“. Заратустра пристига в една долина, която се нарича „змийска смърт“64. Тук няма живо същество. Само някакви отвратителни зелени змии идват тук, за да умрат. „Най-уродливият“ търси тази долина. Той не иска да бъде виждан от никого заради ужасяващия си вид.
към текста >>

Когато Заратустра вижда този човек, го връхлита още веднъж това, което е вярвал, че е унищожил: състраданието към ужасяващата грозота.
В тази долина не го вижда никой освен Бог. Но той не може да изтърпи и погледа му. Съзнанието, че Божият взор прониква навред, му е непоносимо. Затова той убива Бог, което значи, че убива вярата си в Него. Става атеист поради своята уродливост. Когато Заратустра вижда този човек, го връхлита още веднъж това, което е вярвал, че е унищожил: състраданието към ужасяващата грозота. Това е едно изкушение за Заратустра. Той обаче бързо отхвърля чувството на състрадание и отново става твърд. Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми. Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава.
към текста >>

Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си.
Това е едно изкушение за Заратустра. Той обаче бързо отхвърля чувството на състрадание и отново става твърд. Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми. Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност. Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания.
към текста >>

Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“.
Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност. Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота?
към текста >>

Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест.
23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност. Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи. Но не се обвинява, тъй като не преценява резултата на своите действия според неестествени критерии.
към текста >>

Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби.
Тъй като Ницше вижда в човешкия начин на действие само резултат от инстинктите, а те самите при различните хора са различни, на него му се струва необходимо техният начин на действие да е различен. Затова Ницше е категоричен противник на основните демократични принципи: еднакви права и задължения за всички. Хората не са еднакви, затова правата и задълженията им не трябва да са еднакви. Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора. И силните винаги ще бъдат призвани да определят целите за слабите. Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби. Разбира се, Ницше не говори за „морално право“ на силните да третират слабите. „Морални права“ той не признава. Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството. Също така е естествено победеният да се бунтува срещу победителя. Когато този бунт не може да се прояви чрез действие, той може да се изрази най-малкото чрез чувството.
към текста >>

Но работата сама по себе си няма стойност.
Не всички са длъжни да имат едно и също нещо и да му се наслаждават, смята Ницше, а всеки трябва да има това, което може да постигне според големината на своята личност и да му се наслаждава. 25. Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти. Човек говори за стойността на работата. Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му.
към текста >>

Който прави от себе си служител на работата, той се принизява.
Човек говори за стойността на работата. Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек.
към текста >>

Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си.
Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството.
към текста >>

Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота.
Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството.
към текста >>

Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното.
По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване.
към текста >>

Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии.
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“) В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
към текста >>

Става по-искрен спрямо себе си.
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала. Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм.
към текста >>

Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят.
Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм. На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното. 27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание. Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт.
към текста >>

Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост.
Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия. Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство. Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя. Противоположност на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател. Противоположност на дионисиевия човек е аполоновият, чийто „взор се възбужда от всичко, така че да добие визионерска сила“67. Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост. 28. Аполоновата мъдрост има характера на сериозното. Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща й се сила. Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии. Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят.
към текста >>

„Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота!
Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот! Блещуках в златно в нощния ти взор. Сърцето ми стоеше тихо пред това блаженство: златна ладия видях да блещука върху нощните води, потъваща, пиеща, отново появяваща се златна ладиялюлка!
към текста >>

Към моите нозе, танцуващи, ти хвърли поглед, смеещ се, питащ, разнежващ люлчен поглед.
Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот! Блещуках в златно в нощния ти взор. Сърцето ми стоеше тихо пред това блаженство: златна ладия видях да блещука върху нощните води, потъваща, пиеща, отново появяваща се златна ладиялюлка! Към моите нозе, танцуващи, ти хвърли поглед, смеещ се, питащ, разнежващ люлчен поглед. Два пъти само разклати своята дрънкалка с малки ръчички. Нозете ми се залюляха от бесен танц. Петите ми се заповдигаха, пръстите ми се ослушаха, за да те разберат. Нали ухото на танцьора е в пръстите на нозете му! “ („Заратустра“, Трета част, „Танцови песни“)
към текста >>

Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух.
Два пъти само разклати своята дрънкалка с малки ръчички. Нозете ми се залюляха от бесен танц. Петите ми се заповдигаха, пръстите ми се ослушаха, за да те разберат. Нали ухото на танцьора е в пръстите на нозете му! “ („Заратустра“, Трета част, „Танцови песни“) Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух. Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа. В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила.
към текста >>

Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н.
“ („Заратустра“, Трета част, „Танцови песни“) Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух. Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа. В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта.
към текста >>

Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене.
Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие.
към текста >>

Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет.
За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“.
към текста >>

Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие.
Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно.
към текста >>

Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека.
Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно. Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед. Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната воля“, но той е роб на своите собствени инстинкти. Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека. Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир.
към текста >>

Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност.
От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II) Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>

Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел.
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло. Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр. 5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди.
към текста >>

В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди.
Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло. Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр. 5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди. Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли. ----------- * обещание за щастие (фр.) - бел. ред. ** малък истински факт (фр.) - бел. ред.
към текста >>

2. ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ GA_8 Християнството като мистичен факт

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ „Да бъдеш атеист означава, че душата боледува. Да отричаш Христос е нещастие за душата. Да отричаш Духа - е самозаблуждение."
към текста >>

Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката.
е самозаблуждение." Рудолф Щайнер, 1917 г. „Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин. Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност. Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване. Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя. Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад. Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре?
към текста >>

С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност. Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване. Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя. Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад. Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията. Никога досега границите между науката и религията, между изкуството и религията не са били така силно подчертани, както днес. Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен.
към текста >>

Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век.
Втренчването в границите на развитието въздейства парализиращо. И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси. Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността. „В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство".
към текста >>

Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки.
И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси. Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността. „В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство". През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области.
към текста >>

При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот.
Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство". През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности. При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот. „Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год. „когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата? Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески? ... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна. В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните."
към текста >>

„когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата?
А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство". През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности. При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот. „Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год. „когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата? Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески? ... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна. В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните." „Познанието за истински пълноценния живот е най-дълбоко свързано с разкриването на Святото", твърди научният изследовател на религиите М. Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969).
към текста >>

Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света.
... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна. В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните." „Познанието за истински пълноценния живот е най-дълбоко свързано с разкриването на Святото", твърди научният изследовател на религиите М. Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969). Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното. Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света. След победния ход на материалистическия светоглед човечеството е склонно да възприема религиозното, святото само като една степен от развитието на съзнанието. Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно. Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време. Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния. Но дали наистина това е така, дали най-дълбокият смисъл на християнството се изчерпва само с това?
към текста >>

Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния.
Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното. Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света. След победния ход на материалистическия светоглед човечеството е склонно да възприема религиозното, святото само като една степен от развитието на съзнанието. Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно. Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време. Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния. Но дали наистина това е така, дали най-дълбокият смисъл на християнството се изчерпва само с това? Колкото важен и значим да е един етически възглед между другото, той се среща и при отявлените гностици, а също и сред атеистите все пак възниква въпросът: дали един такъв възглед за християнството не представлява минимализиране и омаловажаване на онези големи картини, които ни представят Старият и Новият завет? Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те израз на много по-висши и обхватни процеси, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка? Рудолф Щайнер описва и тълкува подробно в множество свои лекции и реферати (издадени днес на най-различни езици, предимно на немски, английски и френски) какво значение имат някои сцени от Евангелията и от Стария завет. Тези сцени могат да станат едно вътрешно изживяване само когато са налице определени предпоставки за вникване в същността на християнството или още по-точно на Христовия импулс.
към текста >>

Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те израз на много по-висши и обхватни процеси, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка?
Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно. Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време. Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния. Но дали наистина това е така, дали най-дълбокият смисъл на християнството се изчерпва само с това? Колкото важен и значим да е един етически възглед между другото, той се среща и при отявлените гностици, а също и сред атеистите все пак възниква въпросът: дали един такъв възглед за християнството не представлява минимализиране и омаловажаване на онези големи картини, които ни представят Старият и Новият завет? Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те израз на много по-висши и обхватни процеси, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка? Рудолф Щайнер описва и тълкува подробно в множество свои лекции и реферати (издадени днес на най-различни езици, предимно на немски, английски и френски) какво значение имат някои сцени от Евангелията и от Стария завет. Тези сцени могат да станат едно вътрешно изживяване само когато са налице определени предпоставки за вникване в същността на християнството или още по-точно на Христовия импулс. Именно тези предпоставки Рудолф Щайнер описва в своя труд от 1902 год. „Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността". Не мистичните усещания са предмет на неговия анализ, а разкриването на онова, което преминава като едно духовно течение през цялата културна еволюция на човечеството; като нещо, което се е проявявало само в скритите, сакрални обреди.
към текста >>

Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда.
Именно тези предпоставки Рудолф Щайнер описва в своя труд от 1902 год. „Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността". Не мистичните усещания са предмет на неговия анализ, а разкриването на онова, което преминава като едно духовно течение през цялата културна еволюция на човечеството; като нещо, което се е проявявало само в скритите, сакрални обреди. Така например духовните импулси през епохата на античността са оставали извън обикновения живот и са били поддържани само в мистерийните светилища. Християнството, както става съвсем ясно от множеството изследвания на Рудолф Щайнер е изминало различни степени на развитие, чието начало е много преди явяването на Христос на Земята. Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда. „Легендата за живота на Буда не трябва да се приема като биография в обикновения смисъл, точно както и Евангелията не могат да се считат за биографии на Христос Исус. И в двата случая се разкриват не случайни събития, а един предначертан за Спасителя жизнен път." Христовият принцип се разкрива в описанията на Рудолф Щайнер като изключително, универсално по своята значимост събитие, като знаменателна съставна част от историята на човешката еволюция. Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света. Като малък пример за това може да бъде посочен Хераклит. „Най- лесно е Хераклит да бъде грешно разбран.
към текста >>

Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света.
Така например духовните импулси през епохата на античността са оставали извън обикновения живот и са били поддържани само в мистерийните светилища. Християнството, както става съвсем ясно от множеството изследвания на Рудолф Щайнер е изминало различни степени на развитие, чието начало е много преди явяването на Христос на Земята. Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда. „Легендата за живота на Буда не трябва да се приема като биография в обикновения смисъл, точно както и Евангелията не могат да се считат за биографии на Христос Исус. И в двата случая се разкриват не случайни събития, а един предначертан за Спасителя жизнен път." Христовият принцип се разкрива в описанията на Рудолф Щайнер като изключително, универсално по своята значимост събитие, като знаменателна съставна част от историята на човешката еволюция. Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света. Като малък пример за това може да бъде посочен Хераклит. „Най- лесно е Хераклит да бъде грешно разбран. Той възприемаше войната като баща на нещата. Но тя за него е баща именно „на нещата", а не на Вечното... Тъкмо понеже в същността на всички неща стои войната, духът на мъдреца е призван да се разпростре като огън над тях, за да ги приведе в спокойна хармония". Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата.
към текста >>

Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата.
Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света. Като малък пример за това може да бъде посочен Хераклит. „Най- лесно е Хераклит да бъде грешно разбран. Той възприемаше войната като баща на нещата. Но тя за него е баща именно „на нещата", а не на Вечното... Тъкмо понеже в същността на всички неща стои войната, духът на мъдреца е призван да се разпростре като огън над тях, за да ги приведе в спокойна хармония". Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата. И то не защото те винаги са играли трагична роля в миналото на човечеството, а защото тази роля породи в последствие страх или ограниченост спрямо сферата на духовното, каквито могат да се срещнат и в науката. В своя предговор към първото издание на тази книга той изтъква бедната едностранчивост на науката която може почти всичко да разбере, но не е в състояние да го изживее със сърцето. „Човекът обаче" се казва в книгата „който с разума си се стреми към природните познания, а със сърцето си (без сам да подозира колко силно) е привлечен към църковните традиции, наподобява някакво същество, отдавна изживяло еволюционната си степен на риба, което обаче все още би искало да плува във водата." Валтер Куглер
към текста >>

В своя предговор към първото издание на тази книга той изтъква бедната едностранчивост на науката която може почти всичко да разбере, но не е в състояние да го изживее със сърцето.
„Най- лесно е Хераклит да бъде грешно разбран. Той възприемаше войната като баща на нещата. Но тя за него е баща именно „на нещата", а не на Вечното... Тъкмо понеже в същността на всички неща стои войната, духът на мъдреца е призван да се разпростре като огън над тях, за да ги приведе в спокойна хармония". Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата. И то не защото те винаги са играли трагична роля в миналото на човечеството, а защото тази роля породи в последствие страх или ограниченост спрямо сферата на духовното, каквито могат да се срещнат и в науката. В своя предговор към първото издание на тази книга той изтъква бедната едностранчивост на науката която може почти всичко да разбере, но не е в състояние да го изживее със сърцето. „Човекът обаче" се казва в книгата „който с разума си се стреми към природните познания, а със сърцето си (без сам да подозира колко силно) е привлечен към църковните традиции, наподобява някакво същество, отдавна изживяло еволюционната си степен на риба, което обаче все още би искало да плува във водата." Валтер Куглер
към текста >>

„Човекът обаче" се казва в книгата „който с разума си се стреми към природните познания, а със сърцето си (без сам да подозира колко силно) е привлечен към църковните традиции, наподобява някакво същество, отдавна изживяло еволюционната си степен на риба, което обаче все още би искало да плува във водата."
Той възприемаше войната като баща на нещата. Но тя за него е баща именно „на нещата", а не на Вечното... Тъкмо понеже в същността на всички неща стои войната, духът на мъдреца е призван да се разпростре като огън над тях, за да ги приведе в спокойна хармония". Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата. И то не защото те винаги са играли трагична роля в миналото на човечеството, а защото тази роля породи в последствие страх или ограниченост спрямо сферата на духовното, каквито могат да се срещнат и в науката. В своя предговор към първото издание на тази книга той изтъква бедната едностранчивост на науката която може почти всичко да разбере, но не е в състояние да го изживее със сърцето. „Човекът обаче" се казва в книгата „който с разума си се стреми към природните познания, а със сърцето си (без сам да подозира колко силно) е привлечен към църковните традиции, наподобява някакво същество, отдавна изживяло еволюционната си степен на риба, което обаче все още би искало да плува във водата." Валтер Куглер
към текста >>

3. РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява. Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека. Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света". Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл. Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел. Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява.
към текста >>

Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа.
Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел. Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява. Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход. Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа. За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка. И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество.
към текста >>

"Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество.
Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка. И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество. Това е убеждението на Фойербах. "Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество. Само единството на съществото и съзнанието е истината. Там където е съзнанието за Бога, там също е съществото Бог т.е. в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността.
към текста >>

Там където е съзнанието за Бога, там също е съществото Бог т.е.
Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество. Това е убеждението на Фойербах. "Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество. Само единството на съществото и съзнанието е истината. Там където е съзнанието за Бога, там също е съществото Бог т.е. в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света.
към текста >>

Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя.
Това е убеждението на Фойербах. "Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество. Само единството на съществото и съзнанието е истината. Там където е съзнанието за Бога, там също е съществото Бог т.е. в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света. Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество". Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога.
към текста >>

Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество".
в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света. Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество". Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога. Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество.
към текста >>

Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога.
Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света. Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество". Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога. Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си.
към текста >>

Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си.
Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога. Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си. Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл". А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света. Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо. Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор.
към текста >>

Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето.
Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си. Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл". А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света. Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо. Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността". Изповедта на Фойербах се увенчава с думите: "Да направя философията въпрос на човечеството, това беше моят първи стремеж. Обаче който веднъж тръгва по този път, по необходимост стига накрая дотам, да направи от човека въпрос на философията". "Новата философия прави от човека заедно с природата, като основа на човека, единствения, универсален предмет на философията тя прави от антропологията заедно с физиологията една универсална наука".
към текста >>

Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни?
Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката". * * * Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ".
към текста >>

"Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ".
Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката". * * * Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света.
към текста >>

"Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране?
* * * Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност. Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог".
към текста >>

Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност.
Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност. Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог". "Ние осъзнаваме определени представи, които не зависят от нас; за други вярваме, че те зависят от нас; къде е границата? Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли. Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се". Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност. За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен.
към текста >>

Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират.
Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли. Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се". Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност. За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
към текста >>

Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен".
към текста >>

Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят".
към текста >>

Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния свят, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден свят.
На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят". В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи. Но именно тези думи са същевременно примесени със съставни части, които показват, колко малко успява да проследява една идея до нейните последни резултати един мислител, който няма способността да развие хармонично тези идеи. Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния свят, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден свят. "Аз вярвам, че много хора забравят чрез своето възпитание за небето това за земята. Би трябвало да мисля, че човекът би действал най-мъдро, ако би оставил първото да бъде поставено напълно на неговото място. Защото щом сме били поставени на това място от едно мъдро същество, за което няма никакво съмнение, тогава оставете ни да направим най-доброто на това място, и не ни заслепявайте с откровения. Това, което човек има нужда да знае за своето щастие, той го знае без всяко друго откровение, различно от това, което той притежава съобразно своето същество". Сравнения като това между Лихтенберг и Фойербах са важни за историята на развитието на светогледите.
към текста >>

Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време.
Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката. "За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета". Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време. Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия.
към текста >>

Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил.
"Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката". Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил. Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник". Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила. Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи. Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене.
към текста >>

От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата.
Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила. Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи. Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост. Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът на свободата, чувството за един живот, който се корени в един духовен свят и не се изчерпва със сетивното съществуване. Духове като Кант намериха един изход, като разделиха напълно двата свята: В единия природознанието, в другия вярата. Гьоте, Шилер, Фихте, Хегел си представяха идеята така обхваната, че тя изглеждаше да се корени в една по-висша духовна природа, която стои над обикновената природа и над човешката душа. С Фойербах се яви един дух, който чрез образа на света, който новият естественонаучен начин на мислене може да даде, вярва, че е принуден да трябва да отрече на човешката душа всичко, което противоречи на образа на природата.
към текста >>

Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание.
Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата. Фихте, Шелинг, Хегел вземаха човешката душа като това, което тя е; Фойербах прави от нея това, от което той се нуждае за своя образ на света. С него се явява един начин на мислене, който се чувства преодолян от образа на природата. Той не може да се справи с двете части на модерния образ на света, образа на природата и образа на душата; ето защо той минава напълно настрана от единия от тези образи, от образа на душата. Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата плодотворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благодарение на това, че съвсем не се занимава с духа. Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание. В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение. * * * "Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса".
към текста >>

Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед.
Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата плодотворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благодарение на това, че съвсем не се занимава с духа. Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание. В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение. * * * "Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога. На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята.
към текста >>

Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса".
Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание. В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение. * * * "Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога. На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята. И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус.
към текста >>

Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога.
"Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога. На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята. И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус. Той искаше да покаже, че човечеството е стигнало до тази представа в течение на историята. Че човешкия дух се изявява божественото Първично Същество. Това убеждение прие също и Щраус.
към текста >>

И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус.
Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога. На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята. И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус. Той искаше да покаже, че човечеството е стигнало до тази представа в течение на историята. Че човешкия дух се изявява божественото Първично Същество. Това убеждение прие също и Щраус. Но според неговото мнение божествената идея не може да се осъществи в нейното съвършенство в един отделен човек. Индивидуалният отделен човек е винаги само един несъвършен отпечатък на божествения дух.
към текста >>

Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога.
Че човешкия дух се изявява божественото Първично Същество. Това убеждение прие също и Щраус. Но според неговото мнение божествената идея не може да се осъществи в нейното съвършенство в един отделен човек. Индивидуалният отделен човек е винаги само един несъвършен отпечатък на божествения дух. Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият. Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
към текста >>

От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека.
Индивидуалният отделен човек е винаги само един несъвършен отпечатък на божествения дух. Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият. Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл.
към текста >>

От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел.
Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси. Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител. Преходното умира, за да възкръсне като нещо вечно. В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта.
към текста >>

Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител.
Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси. Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител. Преходното умира, за да възкръсне като нещо вечно. В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта. Едно чувство на този факт живее през 19-то столетие на една личност като импулс. Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време. Той иска да знае, как онази форма на мислене, която образува митове, още действа в по-новия светоглед.
към текста >>

Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината.
И същевременно той иска да закотви човешкото събесъзнание в една същност, която се намира вън от отделната личност, като си представя цялото човечество като едно въплъщение на божественото същество. Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие. Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г. книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука". Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа. Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината. "Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга. Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двукрака фиола от земя, вода и сол.
към текста >>

Ако в една книга е написано, че нещо е от Бога, това не е още доказателство, че то е от Бога, но че нашият разум е от Бога, това е сигурно, нека вземем думата Бог както щем.
Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга. Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двукрака фиола от земя, вода и сол. Ако би било възможно някога разумът да се издигне един деспотичен престол, тогава един човек, който сериозно би искал да опровергае системата на Коперник чрез авторитета на една книга, би трябвало да бъде обесен. Ако в една книга е написано, че нещо е от Бога, това не е още доказателство, че то е от Бога, но че нашият разум е от Бога, това е сигурно, нека вземем думата Бог както щем. Разумът показва там, където той царува, просто с естествените последствия на преминаването или с поучаването, ако да поучаваш може да се нарече да наказваш". Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран. Много по-далечна цел си постави един друг мислител, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер. Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма. Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението.
към текста >>

Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма.
Ако би било възможно някога разумът да се издигне един деспотичен престол, тогава един човек, който сериозно би искал да опровергае системата на Коперник чрез авторитета на една книга, би трябвало да бъде обесен. Ако в една книга е написано, че нещо е от Бога, това не е още доказателство, че то е от Бога, но че нашият разум е от Бога, това е сигурно, нека вземем думата Бог както щем. Разумът показва там, където той царува, просто с естествените последствия на преминаването или с поучаването, ако да поучаваш може да се нарече да наказваш". Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран. Много по-далечна цел си постави един друг мислител, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер. Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма. Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението. Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е. останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел.
към текста >>

Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението.
Ако в една книга е написано, че нещо е от Бога, това не е още доказателство, че то е от Бога, но че нашият разум е от Бога, това е сигурно, нека вземем думата Бог както щем. Разумът показва там, където той царува, просто с естествените последствия на преминаването или с поучаването, ако да поучаваш може да се нарече да наказваш". Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран. Много по-далечна цел си постави един друг мислител, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер. Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма. Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението. Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е. останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли.
към текста >>

Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е.
Разумът показва там, където той царува, просто с естествените последствия на преминаването или с поучаването, ако да поучаваш може да се нарече да наказваш". Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран. Много по-далечна цел си постави един друг мислител, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер. Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма. Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението. Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е. останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли. Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене.
към текста >>

останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие".
Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран. Много по-далечна цел си постави един друг мислител, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер. Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма. Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението. Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е. останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли. Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене. Той би се почувствал ограничен чрез една определена мисъл, чрез една положителна идея.
към текста >>

"Критиката е от една страна последното дело на определена философия, която трябва да се освободи в тази критика от една положителна определеност, която ограничава нейната истинска всеобщност и затова е от друга страна предпоставка, без която тя не може да се издигне до последната всеобщност на себесъзнанието".
Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли. Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене. Той би се почувствал ограничен чрез една определена мисъл, чрез една положителна идея. Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една мисъл като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това. "Критиката е от една страна последното дело на определена философия, която трябва да се освободи в тази критика от една положителна определеност, която ограничава нейната истинска всеобщност и затова е от друга страна предпоставка, без която тя не може да се издигне до последната всеобщност на себесъзнанието". Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше. "Критиката" да вярва в мисли, идеи, а само на мисленето. "Човекът едва сега е намерен", тържества Бауер. Защото сега човекът не е вече обвързан чрез нищо освен чрез мисленето. Човешко не е да се отдадеш на нещо извънчовешко, а да обработиш всичко в ретортата на мисленето.
към текста >>

Човекът трябва да бъде не образ и подобие на някое друго същество, а преди всичко "човек", а той може да бъде това само благодарение на факта, че направи себе си такъв чрез своето мислене.
Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше. "Критиката" да вярва в мисли, идеи, а само на мисленето. "Човекът едва сега е намерен", тържества Бауер. Защото сега човекът не е вече обвързан чрез нищо освен чрез мисленето. Човешко не е да се отдадеш на нещо извънчовешко, а да обработиш всичко в ретортата на мисленето. Човекът трябва да бъде не образ и подобие на някое друго същество, а преди всичко "човек", а той може да бъде това само благодарение на факта, че направи себе си такъв чрез своето мислене. Мислещият човек е истинският човек. Не нещо външно, не религията, правото, държавата, законът и т.н. може да направи човек човек, а единствено неговото мислене. В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * *
към текста >>

В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може.
Човешко не е да се отдадеш на нещо извънчовешко, а да обработиш всичко в ретортата на мисленето. Човекът трябва да бъде не образ и подобие на някое друго същество, а преди всичко "човек", а той може да бъде това само благодарение на факта, че направи себе си такъв чрез своето мислене. Мислещият човек е истинският човек. Не нещо външно, не религията, правото, държавата, законът и т.н. може да направи човек човек, а единствено неговото мислене. В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * * Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят!
към текста >>

Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си.
Не нещо външно, не религията, правото, държавата, законът и т.н. може да направи човек човек, а единствено неговото мислене. В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * * Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас".
към текста >>

Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят!
В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * * Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени".
към текста >>

Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът".
Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени". Докато отделният човешки Аз още поставил една сила, от която той се чувства независим, той вижда себе си не от своята собствена гледна точка, а от онази на тази чужда сила. Той не притежава себе си, а е притежаван от тази сила.
към текста >>

Докато отделният човешки Аз още поставил една сила, от която той се чувства независим, той вижда себе си не от своята собствена гледна точка, а от онази на тази чужда сила.
И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени". Докато отделният човешки Аз още поставил една сила, от която той се чувства независим, той вижда себе си не от своята собствена гледна точка, а от онази на тази чужда сила. Той не притежава себе си, а е притежаван от тази сила. Религиозният казва: Съществува едно божествено Първично същество и негов образ и подобие е човекът. Той е обзет от божествения първообраз. Хегелианецът казва: Съществува един общ миров разум и този разум се осъществява в света, за да достигне своя връх в човешкия Аз. Следователно Азът е обзет от мировия Разум.
към текста >>

Той не притежава себе си, а е притежаван от тази сила.
Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени". Докато отделният човешки Аз още поставил една сила, от която той се чувства независим, той вижда себе си не от своята собствена гледна точка, а от онази на тази чужда сила. Той не притежава себе си, а е притежаван от тази сила. Религиозният казва: Съществува едно божествено Първично същество и негов образ и подобие е човекът. Той е обзет от божествения първообраз. Хегелианецът казва: Съществува един общ миров разум и този разум се осъществява в света, за да достигне своя връх в човешкия Аз. Следователно Азът е обзет от мировия Разум. Фойербах казва: - Съществува една същност на човека и всеки отделен човек е едно индивидуално копие на тази същност.
към текста >>

Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог.
Хегелианецът казва: Съществува един общ миров разум и този разум се осъществява в света, за да достигне своя връх в човешкия Аз. Следователно Азът е обзет от мировия Разум. Фойербах казва: - Съществува една същност на човека и всеки отделен човек е едно индивидуално копие на тази същност. Следователно всеки отделен човек е обзет от "същността на човечеството". Защото действително съществува само отделният човек, а не "видовото понятие на човечеството", което Фойербах поставя на мястото на божественото същество. Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог. Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството. Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила.
към текста >>

Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството.
Следователно Азът е обзет от мировия Разум. Фойербах казва: - Съществува една същност на човека и всеки отделен човек е едно индивидуално копие на тази същност. Следователно всеки отделен човек е обзет от "същността на човечеството". Защото действително съществува само отделният човек, а не "видовото понятие на човечеството", което Фойербах поставя на мястото на божественото същество. Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог. Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството. Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения.
към текста >>

Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото?
Фойербах казва: - Съществува една същност на човека и всеки отделен човек е едно индивидуално копие на тази същност. Следователно всеки отделен човек е обзет от "същността на човечеството". Защото действително съществува само отделният човек, а не "видовото понятие на човечеството", което Фойербах поставя на мястото на божественото същество. Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог. Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството. Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество.
към текста >>

Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека.
Следователно всеки отделен човек е обзет от "същността на човечеството". Защото действително съществува само отделният човек, а не "видовото понятие на човечеството", което Фойербах поставя на мястото на божественото същество. Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог. Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството. Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства.
към текста >>

Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила.
Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог. Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството. Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства. Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила.
към текста >>

Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения.
Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството. Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства. Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява.
към текста >>

Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства.
Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства. Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката.
към текста >>

Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите".
Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства. Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката. Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек".
към текста >>

Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява.
Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства. Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката. Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек". Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог". Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един бог.
към текста >>

Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика.
Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства. Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката. Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек". Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог". Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един бог. Ето защо Щирнер не може да спре и пред него.
към текста >>

Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя.
една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.". Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум. Обаче всички подобни зависимости не са валидни по отношение на Аза; защото всички те са взети от самия него. Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим.
към текста >>

Той трябва да вземе от себе си нещо, за да го постави като "признаци" над себе си.
той го направи зависим от този разум. Обаче всички подобни зависимости не са валидни по отношение на Аза; защото всички те са взети от самия него. Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим. Защото всичко, от което той трябва да бъде зависим, той трябва първо сам да го създаде. Той трябва да вземе от себе си нещо, за да го постави като "признаци" над себе си. "Човече, нещо не е ред в главата ти; дъската ти хлопа! Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак. Ти имаш една фикс идея! " в действителност никакво мислене не може да стигне до това, което живее като Аз в мене. Аз мога да стигна с моето мислене до всичко, само пред моя Аз трябва да спра.
към текста >>

Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак.
Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим. Защото всичко, от което той трябва да бъде зависим, той трябва първо сам да го създаде. Той трябва да вземе от себе си нещо, за да го постави като "признаци" над себе си. "Човече, нещо не е ред в главата ти; дъската ти хлопа! Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак. Ти имаш една фикс идея! " в действителност никакво мислене не може да стигне до това, което живее като Аз в мене. Аз мога да стигна с моето мислене до всичко, само пред моя Аз трябва да спра. Него аз не мога да мисля, него мога само да го изживявам. Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество.
към текста >>

Аз нямам нужда да дефинирам, да описвам по-нататък; защото изживявам себе си във всеки момент.
Аз мога да стигна с моето мислене до всичко, само пред моя Аз трябва да спра. Него аз не мога да мисля, него мога само да го изживявам. Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество. Всички други неща аз си ги правя разбираеми чрез мисленето. Но Аза аз го живея. Аз нямам нужда да дефинирам, да описвам по-нататък; защото изживявам себе си във всеки момент. Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене. Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание.
към текста >>

Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея.
Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество. Всички други неща аз си ги правя разбираеми чрез мисленето. Но Аза аз го живея. Аз нямам нужда да дефинирам, да описвам по-нататък; защото изживявам себе си във всеки момент. Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене. Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание. Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта?
към текста >>

Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък.
Всички други неща аз си ги правя разбираеми чрез мисленето. Но Аза аз го живея. Аз нямам нужда да дефинирам, да описвам по-нататък; защото изживявам себе си във всеки момент. Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене. Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание. Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта? Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза".
към текста >>

"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
н." /виж Малките съчинения на Щирнер, издадени от И. Х. Макай, стр. 16/. Още през 1842 година в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр. 5 и следв./, изказал се е върху това, че за него мисленето, знанието не може да проникне до ядката на личността. Ето защо той счита като един лъжлив принцип на възпитанието, когато от тази ядка на личността не се прави център, а за такъв център се прави знанието. "Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост. Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз.
към текста >>

Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно".
Макай, стр. 16/. Още през 1842 година в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр. 5 и следв./, изказал се е върху това, че за него мисленето, знанието не може да проникне до ядката на личността. Ето защо той счита като един лъжлив принцип на възпитанието, когато от тази ядка на личността не се прави център, а за такъв център се прави знанието. "Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост. Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз. Аз обичам моя ближен не затова, защото следвам една свещена заповед за любов към ближния, а защото моят Аз ме привлича към ближния.
към текста >>

Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз.
"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост. Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз. Аз обичам моя ближен не затова, защото следвам една свещена заповед за любов към ближния, а защото моят Аз ме привлича към ближния. Аз не трябва да го любя; а искам да го любя. Това, което хората са искали, те са го поставили над себе си като заповеди. В тази точка Щирнер може най-лесно да бъде криво разбран. Той не отрича моралното действие.
към текста >>

Аз обичам моя ближен не затова, защото следвам една свещена заповед за любов към ближния, а защото моят Аз ме привлича към ближния.
Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз. Аз обичам моя ближен не затова, защото следвам една свещена заповед за любов към ближния, а защото моят Аз ме привлича към ближния. Аз не трябва да го любя; а искам да го любя. Това, което хората са искали, те са го поставили над себе си като заповеди. В тази точка Щирнер може най-лесно да бъде криво разбран. Той не отрича моралното действие. Той отрича моралната заповед.
към текста >>

Това, което хората са искали, те са го поставили над себе си като заповеди.
Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз. Аз обичам моя ближен не затова, защото следвам една свещена заповед за любов към ближния, а защото моят Аз ме привлича към ближния. Аз не трябва да го любя; а искам да го любя. Това, което хората са искали, те са го поставили над себе си като заповеди. В тази точка Щирнер може най-лесно да бъде криво разбран. Той не отрича моралното действие. Той отрича моралната заповед. Как действува човекът, когато само правилно разбира себе си, това от само себе си ще даде един морален ред на света. Моралните предписания са за Щирнер една илюзия, една идея фикс.
към текста >>

Как действува човекът, когато само правилно разбира себе си, това от само себе си ще даде един морален ред на света.
Аз не трябва да го любя; а искам да го любя. Това, което хората са искали, те са го поставили над себе си като заповеди. В тази точка Щирнер може най-лесно да бъде криво разбран. Той не отрича моралното действие. Той отрича моралната заповед. Как действува човекът, когато само правилно разбира себе си, това от само себе си ще даде един морален ред на света. Моралните предписания са за Щирнер една илюзия, една идея фикс. Те установяват нещо, до което човекът от само себе си стига, когато се изостави напълно на своята природа. Естествено на това абстрактните мислители ще възразят: Но няма ли престъпници? Трябва ли те да действат така, както им предписва тяхната природа? Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората.
към текста >>

Те установяват нещо, до което човекът от само себе си стига, когато се изостави напълно на своята природа.
В тази точка Щирнер може най-лесно да бъде криво разбран. Той не отрича моралното действие. Той отрича моралната заповед. Как действува човекът, когато само правилно разбира себе си, това от само себе си ще даде един морален ред на света. Моралните предписания са за Щирнер една илюзия, една идея фикс. Те установяват нещо, до което човекът от само себе си стига, когато се изостави напълно на своята природа. Естествено на това абстрактните мислители ще възразят: Но няма ли престъпници? Трябва ли те да действат така, както им предписва тяхната природа? Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората. На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво?
към текста >>

Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си.
Трябва ли те да действат така, както им предписва тяхната природа? Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората. На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5.
към текста >>

Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората. На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр.
към текста >>

Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик.
Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен.
към текста >>

Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат.
424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител". Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
към текста >>

Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт.
Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител". Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си. Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух. За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли.
към текста >>

Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си. Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух. За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли. Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз.
към текста >>

Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си. Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух. За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли. Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано.
към текста >>

Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух.
Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си. Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух. За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли. Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано. Ширнер не чувства, че може да има трудности Азът да бъде представен така. Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза.
към текста >>

Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз.
Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си. Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух. За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли. Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано. Ширнер не чувства, че може да има трудности Азът да бъде представен така. Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза. Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата.
към текста >>

Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано.
Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си. Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух. За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли. Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано. Ширнер не чувства, че може да има трудности Азът да бъде представен така. Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза. Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма.
към текста >>

Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза.
Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух. За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли. Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано. Ширнер не чувства, че може да има трудности Азът да бъде представен така. Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза. Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
към текста >>

След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата.
Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано. Ширнер не чувства, че може да има трудности Азът да бъде представен така. Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза. Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст. Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи. Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>

Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия.
Ширнер не чувства, че може да има трудности Азът да бъде представен така. Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза. Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст. Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи. Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>

4. Достъп до християнството чрез духовната наука GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Днес бих искал да дам някои допълнения към различните разглеждания в духовнонаучен смисъл относно християнството.
ДОСТЪП ДО ХРИСТИЯНСТВОТО ЧРЕЗ ДУХОВНАТА НАУКА Берлин, 27 април 1907 г. Днес бих искал да дам някои допълнения към различните разглеждания в духовнонаучен смисъл относно християнството. Първо ще се занимаем с духовнонаучното изложение и обяснение на Христовите притчи. После искам да кажа нещо за това, което можахте да чуете в публичните лекции107 относно тълкуването на Апокалипсиса. Притчата, която искам да обсъдим най-напред, се отнася до нечестния управител108. Знаете, че тя не се разбира от много хора. Нека да я поставим пред душата си, поне доколкото можем да си я обясним днес.
към текста >>

Нека да я поставим пред душата си, поне доколкото можем да си я обясним днес.
Днес бих искал да дам някои допълнения към различните разглеждания в духовнонаучен смисъл относно християнството. Първо ще се занимаем с духовнонаучното изложение и обяснение на Христовите притчи. После искам да кажа нещо за това, което можахте да чуете в публичните лекции107 относно тълкуването на Апокалипсиса. Притчата, която искам да обсъдим най-напред, се отнася до нечестния управител108. Знаете, че тя не се разбира от много хора. Нека да я поставим пред душата си, поне доколкото можем да си я обясним днес. Затова ще бъде изложена според литературния превод.109 После ще я обсъдим в езотеричен смисъл. «Той каза на учениците Си: Един богаташ имаше управител, когото наклеветиха пред него, че разпилявал имота му. Той го повика и му рече: Какво е това, що слушам за тебе? Дай сметка за управлението, иначе не можеш да бъдеш повече управител. Тогава управителят си каза: Що да сторя?
към текста >>

«Той каза на учениците Си: Един богаташ имаше управител, когото наклеветиха пред него, че разпилявал имота му.
После искам да кажа нещо за това, което можахте да чуете в публичните лекции107 относно тълкуването на Апокалипсиса. Притчата, която искам да обсъдим най-напред, се отнася до нечестния управител108. Знаете, че тя не се разбира от много хора. Нека да я поставим пред душата си, поне доколкото можем да си я обясним днес. Затова ще бъде изложена според литературния превод.109 После ще я обсъдим в езотеричен смисъл. «Той каза на учениците Си: Един богаташ имаше управител, когото наклеветиха пред него, че разпилявал имота му. Той го повика и му рече: Какво е това, що слушам за тебе? Дай сметка за управлението, иначе не можеш да бъдеш повече управител. Тогава управителят си каза: Що да сторя? Господарят ми отнема управлението? Не мога да копая, да прося ме е срам.
към текста >>

Сетих се що да сторя, за да ме приемат в къщите си, когато бъда отстранен от управителството.
Той го повика и му рече: Какво е това, що слушам за тебе? Дай сметка за управлението, иначе не можеш да бъдеш повече управител. Тогава управителят си каза: Що да сторя? Господарят ми отнема управлението? Не мога да копая, да прося ме е срам. Сетих се що да сторя, за да ме приемат в къщите си, когато бъда отстранен от управителството. И като повика всеки от длъжниците на господаря си, каза на първия: Колко дължиш на господаря ми? А той рече: Сто мери масло. И каза му: Вземи квитанцията си и бързо пиши петдесет. После каза на друг: А ти колко дължиш? И той рече: Сто мери жито.
към текста >>

И като повика всеки от длъжниците на господаря си, каза на първия: Колко дължиш на господаря ми?
Дай сметка за управлението, иначе не можеш да бъдеш повече управител. Тогава управителят си каза: Що да сторя? Господарят ми отнема управлението? Не мога да копая, да прося ме е срам. Сетих се що да сторя, за да ме приемат в къщите си, когато бъда отстранен от управителството. И като повика всеки от длъжниците на господаря си, каза на първия: Колко дължиш на господаря ми? А той рече: Сто мери масло. И каза му: Вземи квитанцията си и бързо пиши петдесет. После каза на друг: А ти колко дължиш? И той рече: Сто мери жито. Казва му: Вземи квитанцията си и пиши осемдесет.
към текста >>

Когато всеки внесе по нещо от себе си, не може да има гаранция, че тълкуването е правилно.
Много хора са си блъскали главите да разберат тази притча, и то с право. Преди да се захванем с нея, ще посочим накратко, че в течение на времето такива притчи са тълкувани по различни начини. Познато ни е как хората казват: Такава притча има дълбок смисъл. И всички се опитват да намерят обяснения, изхождайки от собствения си ум. Ясно е, че когато някой намира обяснения чрез собствения си ум, ще има умни обяснения от умните и по-малко умни от по-малко умните. Когато всеки внесе по нещо от себе си, не може да има гаранция, че тълкуването е правилно. В духовнонаучните възгледи става въпрос за нещо друго. За нас става въпрос да обясним такива притчи, както първоначално е ставало в християнските мистерии, така че трябва да знаем внесения в тях дълбок смисъл, от който са произлезли. Често съм споменавал, че е имало такива християнски мистерии. Казвал съм, че апостол Павел е тръгнал да обяснява християнството и е основал езотеричната Дионисиева християнска школа в Атина. Нека да обясним притчите по същия начин, както са били обяснявани тогава.
към текста >>

Към това се прибавя, че тази мъдрост се поднася на хората с книжка, която всеки може да си купи за осемдесет пфенига.
Такива притчи изобщо страдат именно в нашето време от материалистическите представи – също и при теолозите. За да ви докажа какво в края на краищата е възможно в тази област, искам да ви прочета нещо за тази притча от една малка книжка, която излезе в сбирката «За природата и духовния свят». Авторът е известен като един от най-изтъкнатите защитници на насоката на Харнак и беше призован за извънреден професор в университета в Йена. Преди няколко дни той получи там място като преподавател на Новия завет. Това е духът който се оповестява от университетската теологична катедра. Към това се прибавя, че тази мъдрост се поднася на хората с книжка, която всеки може да си купи за осемдесет пфенига. Това е най-добрият път да се разпространява такъв дух, като се поднася в евтини книжки. Всичко показва, че фактът е по-важен, отколкото обикновено се счита, понеже материалистическият подход на теолозите така намира път до сърцата и мисленето на хората. Начинът да се обясни такава притча е приблизително следният: Каквото хората говорят за дълбокия смисъл на тази притча, не е нещо особено, то изобщо не стои в смисъла на притчата. Ние трябва да се върнем към нашето детско, първоначално мислене. Изглежда, като че Христос не иска да даде нищо повече от художествено построена история.
към текста >>

Ние трябва да се върнем към нашето детско, първоначално мислене.
Това е духът който се оповестява от университетската теологична катедра. Към това се прибавя, че тази мъдрост се поднася на хората с книжка, която всеки може да си купи за осемдесет пфенига. Това е най-добрият път да се разпространява такъв дух, като се поднася в евтини книжки. Всичко показва, че фактът е по-важен, отколкото обикновено се счита, понеже материалистическият подход на теолозите така намира път до сърцата и мисленето на хората. Начинът да се обясни такава притча е приблизително следният: Каквото хората говорят за дълбокия смисъл на тази притча, не е нещо особено, то изобщо не стои в смисъла на притчата. Ние трябва да се върнем към нашето детско, първоначално мислене. Изглежда, като че Христос не иска да даде нищо повече от художествено построена история. Каквото казва в нея, е толкова незначително, че е напълно в стила на днешното материалистическо мислене, което не може да свали достатъчно надолу такова нещо, за да го доведе до нивото на ежедневната тривиалност. Авторът казва следното: «Нека да вземем притчата за нечестния управител, която особено често дава повод (за размишление?). Да я вземем сама по себе си само до изречението: Господарят похвали нечестния управител, понеже е постъпил умно. Защо отделяме всички други изречения, ще стане ясно по-късно.
към текста >>

Да я вземем сама по себе си само до изречението: Господарят похвали нечестния управител, понеже е постъпил умно.
Начинът да се обясни такава притча е приблизително следният: Каквото хората говорят за дълбокия смисъл на тази притча, не е нещо особено, то изобщо не стои в смисъла на притчата. Ние трябва да се върнем към нашето детско, първоначално мислене. Изглежда, като че Христос не иска да даде нищо повече от художествено построена история. Каквото казва в нея, е толкова незначително, че е напълно в стила на днешното материалистическо мислене, което не може да свали достатъчно надолу такова нещо, за да го доведе до нивото на ежедневната тривиалност. Авторът казва следното: «Нека да вземем притчата за нечестния управител, която особено често дава повод (за размишление?). Да я вземем сама по себе си само до изречението: Господарят похвали нечестния управител, понеже е постъпил умно. Защо отделяме всички други изречения, ще стане ясно по-късно. Във всеки случай е ясно, че те не могат да бъдат прибавени за тълкуването, понеже съдържат съвсем други по вид мисли. Ако вземем притчата като притча, тя просто иска да каже, че управителят е знаел, че ще последва сметката и след това уволняването. Поради това обмисля какво може да направи и веднага прилага единственото средство. Това е умно действие.
към текста >>

Сега да го приложим към съвременниците на Исус: Също и вие знаете и вярвате, че някога Бог ще изиска сметка от вас, следователно бъдете умни и се подгответе за това!
Във всеки случай е ясно, че те не могат да бъдат прибавени за тълкуването, понеже съдържат съвсем други по вид мисли. Ако вземем притчата като притча, тя просто иска да каже, че управителят е знаел, че ще последва сметката и след това уволняването. Поради това обмисля какво може да направи и веднага прилага единственото средство. Това е умно действие. Дори самият ощетен господар е трябвало да го признае. Сега да го приложим към съвременниците на Исус: Също и вие знаете и вярвате, че някога Бог ще изиска сметка от вас, следователно бъдете умни и се подгответе за това! Бъдете поне умни, иска да каже притчата. Тук Исус не се обръща към добротата и към копнежа на човешкото сърце. Твърдо и иронично настроение прониква цялото. Не звучи: Блажени са страдащите, блажени са тези с чистите сърца! Много повече прозвучава: Ако не искате да слушате всичко, поне бъдете като такъв хитър управител!
към текста >>

Тук Исус не се обръща към добротата и към копнежа на човешкото сърце.
Поради това обмисля какво може да направи и веднага прилага единственото средство. Това е умно действие. Дори самият ощетен господар е трябвало да го признае. Сега да го приложим към съвременниците на Исус: Също и вие знаете и вярвате, че някога Бог ще изиска сметка от вас, следователно бъдете умни и се подгответе за това! Бъдете поне умни, иска да каже притчата. Тук Исус не се обръща към добротата и към копнежа на човешкото сърце. Твърдо и иронично настроение прониква цялото. Не звучи: Блажени са страдащите, блажени са тези с чистите сърца! Много повече прозвучава: Ако не искате да слушате всичко, поне бъдете като такъв хитър управител! В притчата има известна ирония, затова е избрана такава особена картина. Исус смята за излишно да прибави, че човек не бива да се подготвя за Божия съд като върши нови хитрости подобно на управителя.»
към текста >>

Че притчата би могла да се отнесе към това, ни показват ясно трите последни изречения, където се казва, че Бог някога ще поиска сметка от душата.
Не звучи: Блажени са страдащите, блажени са тези с чистите сърца! Много повече прозвучава: Ако не искате да слушате всичко, поне бъдете като такъв хитър управител! В притчата има известна ирония, затова е избрана такава особена картина. Исус смята за излишно да прибави, че човек не бива да се подготвя за Божия съд като върши нови хитрости подобно на управителя.» Виждате, че самият Вайнел сравнява господаря с милия Бог. Че притчата би могла да се отнесе към това, ни показват ясно трите последни изречения, където се казва, че Бог някога ще поиска сметка от душата. Тогава би трябвало да последва «бъдете поне добри». Но когато четем какво казва господарят на нечестния управител и мислим, че изречението трябва да има смисъла: «бъдете поне толкова умни, колкото такъв мошенически управител», тогава притчата не е разбрана. Но подобни неща днес се разпространяват в такива достъпни за народа книжки. Това се насажда в душите на младите студенти. Най-лошият не е материализмът, който обяснява външния свят материалистически, а този, който не иска да знае нищо от каквото и да било дълбоко вникване в теологичното.
към текста >>

Нека да се придържаме към това.
Оттам при него откриваме стремеж, който има медицински характер, който търси да схване разликата между хората и да осъществи това, че всички хора са равни пред духовния свят. Евангелието на Лука изглежда като евангелие на потиснатите и изтощените. Те могат да се изправят под неговото влияние, понеже са равни с другите пред духовния свят. Ако се вземе предвид това, ще се открие основното настроение, което може да се намери в евангелието на Лука. В старите времена различните евангелия действително са въздействали според тона, според настроението си. Нека да се придържаме към това. Тук трябва да се съобразим с една съществена основна черта на християнството, която добре познаваме от други лекции. Знаете, че често съм припомнял едно изречение: «Който не напусне жена, деца, майка, братя и сестри, не може да бъде мой апостол.» Знаете, че тези думи сочат великия напредък в развитието на човечеството. Той се дължи на това, че през древните времена сме имали в света любов, основана на кръвните връзки, и че тази любов трябва да отпадне, когато се разкъсат връзките на кръвта. В старите времена, в миналото са се обичали хората, които са били кръвно свързани. Христос учи любовта, при която човекът ще обича човека, независимо дали стои в кръвно родство с него.
към текста >>

Той се дължи на това, че през древните времена сме имали в света любов, основана на кръвните връзки, и че тази любов трябва да отпадне, когато се разкъсат връзките на кръвта.
Ако се вземе предвид това, ще се открие основното настроение, което може да се намери в евангелието на Лука. В старите времена различните евангелия действително са въздействали според тона, според настроението си. Нека да се придържаме към това. Тук трябва да се съобразим с една съществена основна черта на християнството, която добре познаваме от други лекции. Знаете, че често съм припомнял едно изречение: «Който не напусне жена, деца, майка, братя и сестри, не може да бъде мой апостол.» Знаете, че тези думи сочат великия напредък в развитието на човечеството. Той се дължи на това, че през древните времена сме имали в света любов, основана на кръвните връзки, и че тази любов трябва да отпадне, когато се разкъсат връзките на кръвта. В старите времена, в миналото са се обичали хората, които са били кръвно свързани. Христос учи любовта, при която човекът ще обича човека, независимо дали стои в кръвно родство с него. Братски съюз ще свърже хората не във възможно най-голямото външно равенство, а в това, което християнството учи като равенство по отношение на духовните светове. Така появата на Христос Исус на Земята се врязва дълбоко в развитието на човечеството. Тя дава импулса за този напредък на човешкия род към велик, миров братски съюз.
към текста >>

Христос учи любовта, при която човекът ще обича човека, независимо дали стои в кръвно родство с него.
Нека да се придържаме към това. Тук трябва да се съобразим с една съществена основна черта на християнството, която добре познаваме от други лекции. Знаете, че често съм припомнял едно изречение: «Който не напусне жена, деца, майка, братя и сестри, не може да бъде мой апостол.» Знаете, че тези думи сочат великия напредък в развитието на човечеството. Той се дължи на това, че през древните времена сме имали в света любов, основана на кръвните връзки, и че тази любов трябва да отпадне, когато се разкъсат връзките на кръвта. В старите времена, в миналото са се обичали хората, които са били кръвно свързани. Христос учи любовта, при която човекът ще обича човека, независимо дали стои в кръвно родство с него. Братски съюз ще свърже хората не във възможно най-голямото външно равенство, а в това, което християнството учи като равенство по отношение на духовните светове. Така появата на Христос Исус на Земята се врязва дълбоко в развитието на човечеството. Тя дава импулса за този напредък на човешкия род към велик, миров братски съюз. Даденото от Христос Исус на хората се състои в това, че чрез силата, идваща от изявленията на Христос Исус, те могат да бъдат доведени до онази всеобхватна любов, изразена с думите братски съюз. От евангелията черпим силата да основем този братски съюз.
към текста >>

Тя дава импулса за този напредък на човешкия род към велик, миров братски съюз.
Той се дължи на това, че през древните времена сме имали в света любов, основана на кръвните връзки, и че тази любов трябва да отпадне, когато се разкъсат връзките на кръвта. В старите времена, в миналото са се обичали хората, които са били кръвно свързани. Христос учи любовта, при която човекът ще обича човека, независимо дали стои в кръвно родство с него. Братски съюз ще свърже хората не във възможно най-голямото външно равенство, а в това, което християнството учи като равенство по отношение на духовните светове. Така появата на Христос Исус на Земята се врязва дълбоко в развитието на човечеството. Тя дава импулса за този напредък на човешкия род към велик, миров братски съюз. Даденото от Христос Исус на хората се състои в това, че чрез силата, идваща от изявленията на Христос Исус, те могат да бъдат доведени до онази всеобхватна любов, изразена с думите братски съюз. От евангелията черпим силата да основем този братски съюз. За това трябва да сме наясно. Ако го разбираме така, схващаме дълбоко още едно, често срещано изказване в евангелието, което насочва към закона, царуващ в древните времена, описвани ни от Стария завет. От една страна, Исус казва110, че няма да бъде нарушена нито точица и нито ченгелче от този закон, но от друга – поставя нещо съвсем ново на мястото на този закон, нещо, което още не е действително.
към текста >>

Даденото от Христос Исус на хората се състои в това, че чрез силата, идваща от изявленията на Христос Исус, те могат да бъдат доведени до онази всеобхватна любов, изразена с думите братски съюз.
В старите времена, в миналото са се обичали хората, които са били кръвно свързани. Христос учи любовта, при която човекът ще обича човека, независимо дали стои в кръвно родство с него. Братски съюз ще свърже хората не във възможно най-голямото външно равенство, а в това, което християнството учи като равенство по отношение на духовните светове. Така появата на Христос Исус на Земята се врязва дълбоко в развитието на човечеството. Тя дава импулса за този напредък на човешкия род към велик, миров братски съюз. Даденото от Христос Исус на хората се състои в това, че чрез силата, идваща от изявленията на Христос Исус, те могат да бъдат доведени до онази всеобхватна любов, изразена с думите братски съюз. От евангелията черпим силата да основем този братски съюз. За това трябва да сме наясно. Ако го разбираме така, схващаме дълбоко още едно, често срещано изказване в евангелието, което насочва към закона, царуващ в древните времена, описвани ни от Стария завет. От една страна, Исус казва110, че няма да бъде нарушена нито точица и нито ченгелче от този закон, но от друга – поставя нещо съвсем ново на мястото на този закон, нещо, което още не е действително. Той поставя свободните, любвеобилни отношения на хората един към друг на мястото на това, което днес е регулирано чрез закона.
към текста >>

Ако го разбираме така, схващаме дълбоко още едно, често срещано изказване в евангелието, което насочва към закона, царуващ в древните времена, описвани ни от Стария завет.
Така появата на Христос Исус на Земята се врязва дълбоко в развитието на човечеството. Тя дава импулса за този напредък на човешкия род към велик, миров братски съюз. Даденото от Христос Исус на хората се състои в това, че чрез силата, идваща от изявленията на Христос Исус, те могат да бъдат доведени до онази всеобхватна любов, изразена с думите братски съюз. От евангелията черпим силата да основем този братски съюз. За това трябва да сме наясно. Ако го разбираме така, схващаме дълбоко още едно, често срещано изказване в евангелието, което насочва към закона, царуващ в древните времена, описвани ни от Стария завет. От една страна, Исус казва110, че няма да бъде нарушена нито точица и нито ченгелче от този закон, но от друга – поставя нещо съвсем ново на мястото на този закон, нещо, което още не е действително. Той поставя свободните, любвеобилни отношения на хората един към друг на мястото на това, което днес е регулирано чрез закона. Със закони е регулиран начинът, по който хората живеят заедно, каквото всеки един трябва да прави и постига за другия. Но ще дойдат времена, когато всеки непосредствено ще чувства и знае какво е нужно на ближния му и какво може да му даде. Сега да погледнем притчата от перспективата, която ни открива християнството.
към текста >>

Той поставя свободните, любвеобилни отношения на хората един към друг на мястото на това, което днес е регулирано чрез закона.
Даденото от Христос Исус на хората се състои в това, че чрез силата, идваща от изявленията на Христос Исус, те могат да бъдат доведени до онази всеобхватна любов, изразена с думите братски съюз. От евангелията черпим силата да основем този братски съюз. За това трябва да сме наясно. Ако го разбираме така, схващаме дълбоко още едно, често срещано изказване в евангелието, което насочва към закона, царуващ в древните времена, описвани ни от Стария завет. От една страна, Исус казва110, че няма да бъде нарушена нито точица и нито ченгелче от този закон, но от друга – поставя нещо съвсем ново на мястото на този закон, нещо, което още не е действително. Той поставя свободните, любвеобилни отношения на хората един към друг на мястото на това, което днес е регулирано чрез закона. Със закони е регулиран начинът, по който хората живеят заедно, каквото всеки един трябва да прави и постига за другия. Но ще дойдат времена, когато всеки непосредствено ще чувства и знае какво е нужно на ближния му и какво може да му даде. Сега да погледнем притчата от перспективата, която ни открива християнството. Приемем ли това сериозно, ще схванем и разберем дълбокия смисъл, че богатият човек действително може да се сравни с божествения миров водач. Наистина е налице сравнението на богатия с божествения миров водач.
към текста >>

Но ще дойдат времена, когато всеки непосредствено ще чувства и знае какво е нужно на ближния му и какво може да му даде.
За това трябва да сме наясно. Ако го разбираме така, схващаме дълбоко още едно, често срещано изказване в евангелието, което насочва към закона, царуващ в древните времена, описвани ни от Стария завет. От една страна, Исус казва110, че няма да бъде нарушена нито точица и нито ченгелче от този закон, но от друга – поставя нещо съвсем ново на мястото на този закон, нещо, което още не е действително. Той поставя свободните, любвеобилни отношения на хората един към друг на мястото на това, което днес е регулирано чрез закона. Със закони е регулиран начинът, по който хората живеят заедно, каквото всеки един трябва да прави и постига за другия. Но ще дойдат времена, когато всеки непосредствено ще чувства и знае какво е нужно на ближния му и какво може да му даде. Сега да погледнем притчата от перспективата, която ни открива християнството. Приемем ли това сериозно, ще схванем и разберем дълбокия смисъл, че богатият човек действително може да се сравни с божествения миров водач. Наистина е налице сравнението на богатия с божествения миров водач. Но как? Който запита така, лесно може да запита и защо управителят е нечестен.
към текста >>

Приемем ли това сериозно, ще схванем и разберем дълбокия смисъл, че богатият човек действително може да се сравни с божествения миров водач.
От една страна, Исус казва110, че няма да бъде нарушена нито точица и нито ченгелче от този закон, но от друга – поставя нещо съвсем ново на мястото на този закон, нещо, което още не е действително. Той поставя свободните, любвеобилни отношения на хората един към друг на мястото на това, което днес е регулирано чрез закона. Със закони е регулиран начинът, по който хората живеят заедно, каквото всеки един трябва да прави и постига за другия. Но ще дойдат времена, когато всеки непосредствено ще чувства и знае какво е нужно на ближния му и какво може да му даде. Сега да погледнем притчата от перспективата, която ни открива християнството. Приемем ли това сериозно, ще схванем и разберем дълбокия смисъл, че богатият човек действително може да се сравни с божествения миров водач. Наистина е налице сравнението на богатия с божествения миров водач. Но как? Който запита така, лесно може да запита и защо управителят е нечестен. Обикновено се приема за причина, че вместо сто мерки, той е записал само осемдесет и т. н. Хората смятат, че управителят е нечестен затова, защото нахлузва на врата на хората нещо, което не отговаря на кредитното им писмо.
към текста >>

Наистина е налице сравнението на богатия с божествения миров водач.
Той поставя свободните, любвеобилни отношения на хората един към друг на мястото на това, което днес е регулирано чрез закона. Със закони е регулиран начинът, по който хората живеят заедно, каквото всеки един трябва да прави и постига за другия. Но ще дойдат времена, когато всеки непосредствено ще чувства и знае какво е нужно на ближния му и какво може да му даде. Сега да погледнем притчата от перспективата, която ни открива християнството. Приемем ли това сериозно, ще схванем и разберем дълбокия смисъл, че богатият човек действително може да се сравни с божествения миров водач. Наистина е налице сравнението на богатия с божествения миров водач. Но как? Който запита така, лесно може да запита и защо управителят е нечестен. Обикновено се приема за причина, че вместо сто мерки, той е записал само осемдесет и т. н. Хората смятат, че управителят е нечестен затова, защото нахлузва на врата на хората нещо, което не отговаря на кредитното им писмо. Това е съвсем погрешно.
към текста >>

Ако не беше така, би трябвало да допуснем, че богатият мъж сам е нечестен.
Обикновено се приема за причина, че вместо сто мерки, той е записал само осемдесет и т. н. Хората смятат, че управителят е нечестен затова, защото нахлузва на врата на хората нещо, което не отговаря на кредитното им писмо. Това е съвсем погрешно. Много по-правилно е, че управителят е наречен нечестен, понеже е действал нечестно преди това, като е продавал жито или нещо друго на хората на твърде високи цени. Разбирате, че ако господарят му го освободи от длъжност, те няма да го подкрепят. Ако не беше така, би трябвало да допуснем, че богатият мъж сам е нечестен. Но това не е казано никъде в притчата. Ако прибавим по-долните изречения, които Вайнел своеволно изпуска, ще открием, че не е необходимо да подозираме богатия човек, че е принуждавал управителя да мами хората. Управителят е вярвал, че служи на господаря, когато му доставя повече средства от високите цени. Въпреки това не е могъл да предотврати обвиненията, че е ощетил господаря си. Нека изходим от предположенията и разгледаме притчата, като си изясним, че управителят е бил обвинен, че мами господаря си.
към текста >>

Ако прибавим по-долните изречения, които Вайнел своеволно изпуска, ще открием, че не е необходимо да подозираме богатия човек, че е принуждавал управителя да мами хората.
Това е съвсем погрешно. Много по-правилно е, че управителят е наречен нечестен, понеже е действал нечестно преди това, като е продавал жито или нещо друго на хората на твърде високи цени. Разбирате, че ако господарят му го освободи от длъжност, те няма да го подкрепят. Ако не беше така, би трябвало да допуснем, че богатият мъж сам е нечестен. Но това не е казано никъде в притчата. Ако прибавим по-долните изречения, които Вайнел своеволно изпуска, ще открием, че не е необходимо да подозираме богатия човек, че е принуждавал управителя да мами хората. Управителят е вярвал, че служи на господаря, когато му доставя повече средства от високите цени. Въпреки това не е могъл да предотврати обвиненията, че е ощетил господаря си. Нека изходим от предположенията и разгледаме притчата, като си изясним, че управителят е бил обвинен, че мами господаря си. Той е знаел, че по начина, по който е стопанисвал, е слагал твърде високи цени и няма да има подкрепата на хората. Затова премисля: Какво да правя?
към текста >>

Ако схванем притчата така, можем да сравним богатия човек с божествения миров ръководител, а управителя с този, който по поръка на божествения миров водач е поставен над стария свят, където законът регулира отношенията.
Другите хора няма да ме приемат. И какво прави? Той поправя нещо от това, което преди като нечестен управител е извършил като зло. Опростява на хората нещо, което означава, че определя цени, които са човечни. Той взима от нечестния Мамон нещо, което преди е спечелил за господаря си. Ако схванем притчата така, можем да сравним богатия човек с божествения миров ръководител, а управителя с този, който по поръка на божествения миров водач е поставен над стария свят, където законът регулира отношенията. Тогава можем да схванем така, че е трябвало да се даде сметка как е водено управлението. При управителя се констатира, че е станал нечестен. Същото се констатира въз основа на закона. Първоначално той е добър, но постепенно става несправедлив. Той е създал класови различия и права, които не могат повече да се запазят.
към текста >>

Сега можем да разберем защо притчата не бива да приема богатия човек за нечестен.
Първоначално той е добър, но постепенно става несправедлив. Той е създал класови различия и права, които не могат повече да се запазят. Затова този, който казва, че няма да се промени нито точица, нито ченгелче от стария закон, изисква сметка от управителите на закона, от фарисеите и учените. Притчата важи за фарисеите; те са били нечестните управители на закона. Те са били онези, които не е бивало да си въобразяват, че ако не намерят подслон при предполагаемия бог, ще бъдат приети в домовете на хората, подлежали на закона. Сега можем да разберем защо притчата не бива да приема богатия човек за нечестен. Именно затова той хвали управителя, защото е свалил цените. Ако един богат човек сам иска да мами, не би хвалил онзи, който сваля високите цени. Управителят е вярвал, че служи на господаря, и е бил несправедлив към другите. Така са вярвали онези, които са пазели законите, те са служили на своя господар и са станали несправедливи към останалите хора. Това се променя в момента, когато идва Христос.
към текста >>

Ако един богат човек сам иска да мами, не би хвалил онзи, който сваля високите цени.
Затова този, който казва, че няма да се промени нито точица, нито ченгелче от стария закон, изисква сметка от управителите на закона, от фарисеите и учените. Притчата важи за фарисеите; те са били нечестните управители на закона. Те са били онези, които не е бивало да си въобразяват, че ако не намерят подслон при предполагаемия бог, ще бъдат приети в домовете на хората, подлежали на закона. Сега можем да разберем защо притчата не бива да приема богатия човек за нечестен. Именно затова той хвали управителя, защото е свалил цените. Ако един богат човек сам иска да мами, не би хвалил онзи, който сваля високите цени. Управителят е вярвал, че служи на господаря, и е бил несправедлив към другите. Така са вярвали онези, които са пазели законите, те са служили на своя господар и са станали несправедливи към останалите хора. Това се променя в момента, когато идва Христос. Тук също виждаме, че е необходимо хора, които са разполагали със законите, да поправят нещо от това, което погрешно са правили, Законът е станал несправедлив. Сега, когато се поощрява любовта към всички хора, тези, които в известна степен искат да завладеят домовете на хората – това е сравнение за душите, – трябва на мястото на вече несправедливия закон да поставят справедливия.
към текста >>

Управителят е вярвал, че служи на господаря, и е бил несправедлив към другите.
Притчата важи за фарисеите; те са били нечестните управители на закона. Те са били онези, които не е бивало да си въобразяват, че ако не намерят подслон при предполагаемия бог, ще бъдат приети в домовете на хората, подлежали на закона. Сега можем да разберем защо притчата не бива да приема богатия човек за нечестен. Именно затова той хвали управителя, защото е свалил цените. Ако един богат човек сам иска да мами, не би хвалил онзи, който сваля високите цени. Управителят е вярвал, че служи на господаря, и е бил несправедлив към другите. Така са вярвали онези, които са пазели законите, те са служили на своя господар и са станали несправедливи към останалите хора. Това се променя в момента, когато идва Христос. Тук също виждаме, че е необходимо хора, които са разполагали със законите, да поправят нещо от това, което погрешно са правили, Законът е станал несправедлив. Сега, когато се поощрява любовта към всички хора, тези, които в известна степен искат да завладеят домовете на хората – това е сравнение за душите, – трябва на мястото на вече несправедливия закон да поставят справедливия. Те трябва да отпишат нещо от това, което е станало несправедливо.
към текста >>

Така са вярвали онези, които са пазели законите, те са служили на своя господар и са станали несправедливи към останалите хора.
Те са били онези, които не е бивало да си въобразяват, че ако не намерят подслон при предполагаемия бог, ще бъдат приети в домовете на хората, подлежали на закона. Сега можем да разберем защо притчата не бива да приема богатия човек за нечестен. Именно затова той хвали управителя, защото е свалил цените. Ако един богат човек сам иска да мами, не би хвалил онзи, който сваля високите цени. Управителят е вярвал, че служи на господаря, и е бил несправедлив към другите. Така са вярвали онези, които са пазели законите, те са служили на своя господар и са станали несправедливи към останалите хора. Това се променя в момента, когато идва Христос. Тук също виждаме, че е необходимо хора, които са разполагали със законите, да поправят нещо от това, което погрешно са правили, Законът е станал несправедлив. Сега, когато се поощрява любовта към всички хора, тези, които в известна степен искат да завладеят домовете на хората – това е сравнение за душите, – трябва на мястото на вече несправедливия закон да поставят справедливия. Те трябва да отпишат нещо от това, което е станало несправедливо. Затова евангелието разделя древните учени и фарисеи на такива, които строго ортодоксално се наричат «деца на Бога», с тях Христос Исус не желае да има нищо общо.
към текста >>

Сега, когато се поощрява любовта към всички хора, тези, които в известна степен искат да завладеят домовете на хората – това е сравнение за душите, – трябва на мястото на вече несправедливия закон да поставят справедливия.
Ако един богат човек сам иска да мами, не би хвалил онзи, който сваля високите цени. Управителят е вярвал, че служи на господаря, и е бил несправедлив към другите. Така са вярвали онези, които са пазели законите, те са служили на своя господар и са станали несправедливи към останалите хора. Това се променя в момента, когато идва Христос. Тук също виждаме, че е необходимо хора, които са разполагали със законите, да поправят нещо от това, което погрешно са правили, Законът е станал несправедлив. Сега, когато се поощрява любовта към всички хора, тези, които в известна степен искат да завладеят домовете на хората – това е сравнение за душите, – трябва на мястото на вече несправедливия закон да поставят справедливия. Те трябва да отпишат нещо от това, което е станало несправедливо. Затова евангелието разделя древните учени и фарисеи на такива, които строго ортодоксално се наричат «деца на Бога», с тях Христос Исус не желае да има нищо общо. За тях Той казва да стоят далеч от него. Те казват: Ние служим на Бога, който ни е дал законите. Понеже така строго се придържат към закона, затова са деца на светлината.
към текста >>

Затова евангелието разделя древните учени и фарисеи на такива, които строго ортодоксално се наричат «деца на Бога», с тях Христос Исус не желае да има нищо общо.
Така са вярвали онези, които са пазели законите, те са служили на своя господар и са станали несправедливи към останалите хора. Това се променя в момента, когато идва Христос. Тук също виждаме, че е необходимо хора, които са разполагали със законите, да поправят нещо от това, което погрешно са правили, Законът е станал несправедлив. Сега, когато се поощрява любовта към всички хора, тези, които в известна степен искат да завладеят домовете на хората – това е сравнение за душите, – трябва на мястото на вече несправедливия закон да поставят справедливия. Те трябва да отпишат нещо от това, което е станало несправедливо. Затова евангелието разделя древните учени и фарисеи на такива, които строго ортодоксално се наричат «деца на Бога», с тях Христос Исус не желае да има нищо общо. За тях Той казва да стоят далеч от него. Те казват: Ние служим на Бога, който ни е дал законите. Понеже така строго се придържат към закона, затова са деца на светлината. Това е техническият израз за служителите на Бога, които по-късно се сравняват с нечестния управител. Другите, които живеят с хората, с човешките наклонности, са деца на света.
към текста >>

Те казват: Ние служим на Бога, който ни е дал законите.
Тук също виждаме, че е необходимо хора, които са разполагали със законите, да поправят нещо от това, което погрешно са правили, Законът е станал несправедлив. Сега, когато се поощрява любовта към всички хора, тези, които в известна степен искат да завладеят домовете на хората – това е сравнение за душите, – трябва на мястото на вече несправедливия закон да поставят справедливия. Те трябва да отпишат нещо от това, което е станало несправедливо. Затова евангелието разделя древните учени и фарисеи на такива, които строго ортодоксално се наричат «деца на Бога», с тях Христос Исус не желае да има нищо общо. За тях Той казва да стоят далеч от него. Те казват: Ние служим на Бога, който ни е дал законите. Понеже така строго се придържат към закона, затова са деца на светлината. Това е техническият израз за служителите на Бога, които по-късно се сравняват с нечестния управител. Другите, които живеят с хората, с човешките наклонности, са деца на света. Те не са се придържали към строгите параграфи на закона, понеже не може повече да се управлява несправедливо. Те, които преди са били несправедливи, но защото е трябвало да следват живота, сега са принудени да се променят.
към текста >>

Понеже така строго се придържат към закона, затова са деца на светлината.
Сега, когато се поощрява любовта към всички хора, тези, които в известна степен искат да завладеят домовете на хората – това е сравнение за душите, – трябва на мястото на вече несправедливия закон да поставят справедливия. Те трябва да отпишат нещо от това, което е станало несправедливо. Затова евангелието разделя древните учени и фарисеи на такива, които строго ортодоксално се наричат «деца на Бога», с тях Христос Исус не желае да има нищо общо. За тях Той казва да стоят далеч от него. Те казват: Ние служим на Бога, който ни е дал законите. Понеже така строго се придържат към закона, затова са деца на светлината. Това е техническият израз за служителите на Бога, които по-късно се сравняват с нечестния управител. Другите, които живеят с хората, с човешките наклонности, са деца на света. Те не са се придържали към строгите параграфи на закона, понеже не може повече да се управлява несправедливо. Те, които преди са били несправедливи, но защото е трябвало да следват живота, сега са принудени да се променят. Затова децата на света са по-умни от децата на светлината.
към текста >>

Това е техническият израз за служителите на Бога, които по-късно се сравняват с нечестния управител.
Те трябва да отпишат нещо от това, което е станало несправедливо. Затова евангелието разделя древните учени и фарисеи на такива, които строго ортодоксално се наричат «деца на Бога», с тях Христос Исус не желае да има нищо общо. За тях Той казва да стоят далеч от него. Те казват: Ние служим на Бога, който ни е дал законите. Понеже така строго се придържат към закона, затова са деца на светлината. Това е техническият израз за служителите на Бога, които по-късно се сравняват с нечестния управител. Другите, които живеят с хората, с човешките наклонности, са деца на света. Те не са се придържали към строгите параграфи на закона, понеже не може повече да се управлява несправедливо. Те, които преди са били несправедливи, но защото е трябвало да следват живота, сега са принудени да се променят. Затова децата на света са по-умни от децата на светлината. Тази притча сочи към управлението на света.
към текста >>

Те не са се придържали към строгите параграфи на закона, понеже не може повече да се управлява несправедливо.
За тях Той казва да стоят далеч от него. Те казват: Ние служим на Бога, който ни е дал законите. Понеже така строго се придържат към закона, затова са деца на светлината. Това е техническият израз за служителите на Бога, които по-късно се сравняват с нечестния управител. Другите, които живеят с хората, с човешките наклонности, са деца на света. Те не са се придържали към строгите параграфи на закона, понеже не може повече да се управлява несправедливо. Те, които преди са били несправедливи, но защото е трябвало да следват живота, сега са принудени да се променят. Затова децата на света са по-умни от децата на светлината. Тази притча сочи към управлението на света. Каквото преди е било добро, при определени обстоятелства става мъчение и на негово място трябва да пристъпи нещо друго. Как стоят нещата сега със закона и с честността на тези, които го управляват.
към текста >>

Тази притча сочи към управлението на света.
Това е техническият израз за служителите на Бога, които по-късно се сравняват с нечестния управител. Другите, които живеят с хората, с човешките наклонности, са деца на света. Те не са се придържали към строгите параграфи на закона, понеже не може повече да се управлява несправедливо. Те, които преди са били несправедливи, но защото е трябвало да следват живота, сега са принудени да се променят. Затова децата на света са по-умни от децата на светлината. Тази притча сочи към управлението на света. Каквото преди е било добро, при определени обстоятелства става мъчение и на негово място трябва да пристъпи нещо друго. Как стоят нещата сега със закона и с честността на тези, които го управляват. Къде са хората, които не следват повече стария закон? Къде са тези, които е трябвало да се страхуват, че няма да намерят подкрепа в домовете на другите, понеже е несправедливо каквото са правили? Така по необходимост тази притча ни става ясна, когато ѝ дадем старото езотерично тълкуване и смисъл, от който първоначално е произлязла.
към текста >>

Единият поискал наследството си, за да тръгне по света, другият останал в къщи, бил прилежен, добър и водил стопанството заедно с баща си.
Тези притчи са дадени затова, за да представят дълбокия смисъл на великата човешка мисия. Познавате притчата за изгубения син, която също причинява затруднения. Би коствало много време, ако трябва да прочета цялата притча. Знаете за какво става въпрос. Един баща имал двама сина. Единият поискал наследството си, за да тръгне по света, другият останал в къщи, бил прилежен, добър и водил стопанството заедно с баща си. Този, който тръгнал по света, изгубил състоянието си, обеднял и изпаднал в горчива нужда и мизерия. Когато се завръща, е приет от бащата с голяма любов. Като вижда това, по-възрастният син се ядосва и не иска да влезе вкъщи. Баща му отива при него и го моли да влезе. Той му казва: Толкова години ти служих, но ти не си ми дал дори едно говедо, за да се увеселим с приятелите.
към текста >>

Този, който тръгнал по света, изгубил състоянието си, обеднял и изпаднал в горчива нужда и мизерия.
Познавате притчата за изгубения син, която също причинява затруднения. Би коствало много време, ако трябва да прочета цялата притча. Знаете за какво става въпрос. Един баща имал двама сина. Единият поискал наследството си, за да тръгне по света, другият останал в къщи, бил прилежен, добър и водил стопанството заедно с баща си. Този, който тръгнал по света, изгубил състоянието си, обеднял и изпаднал в горчива нужда и мизерия. Когато се завръща, е приет от бащата с голяма любов. Като вижда това, по-възрастният син се ядосва и не иска да влезе вкъщи. Баща му отива при него и го моли да влезе. Той му казва: Толкова години ти служих, но ти не си ми дал дори едно говедо, за да се увеселим с приятелите. Сега е дошъл синът ти, който е пропилял състоянието си и ти му заколваш тлъсто теле.
към текста >>

Когато се завръща, е приет от бащата с голяма любов.
Би коствало много време, ако трябва да прочета цялата притча. Знаете за какво става въпрос. Един баща имал двама сина. Единият поискал наследството си, за да тръгне по света, другият останал в къщи, бил прилежен, добър и водил стопанството заедно с баща си. Този, който тръгнал по света, изгубил състоянието си, обеднял и изпаднал в горчива нужда и мизерия. Когато се завръща, е приет от бащата с голяма любов. Като вижда това, по-възрастният син се ядосва и не иска да влезе вкъщи. Баща му отива при него и го моли да влезе. Той му казва: Толкова години ти служих, но ти не си ми дал дори едно говедо, за да се увеселим с приятелите. Сега е дошъл синът ти, който е пропилял състоянието си и ти му заколваш тлъсто теле. Бащата отговаря: Сине, ти беше през цялото време при мен и всичко, което е мое, е и твое.
към текста >>

Представете си, че днес някой разкаже притчата за изгубения син и не съществува тълкуването, дадено от достолепната хилядолетна традиция.
Той му казва: Толкова години ти служих, но ти не си ми дал дори едно говедо, за да се увеселим с приятелите. Сега е дошъл синът ти, който е пропилял състоянието си и ти му заколваш тлъсто теле. Бащата отговаря: Сине, ти беше през цялото време при мен и всичко, което е мое, е и твое. Радвай се, че брат ти беше мъртъв и отново е оживял. Той беше изгубен и отново е намерен. Представете си, че днес някой разкаже притчата за изгубения син и не съществува тълкуването, дадено от достолепната хилядолетна традиция. Не си мислете, че днес няма хора, които да мислят, че е много несправедливо бащата отново да приеме сина, напуснал го преди години, и с това да ощети другия син. Не мислете, че хората ще кажат нещо друго! Те го казват така. Има хора, които не изпитват страхопочитание пред Библията като вярващите. Има хора, които вземат Библията за обикновена книга.
към текста >>

...Посрещането на по-младия син от бащата е голяма несправедливост към по-възрастния син» и т. н.
Има хора, които не изпитват страхопочитание пред Библията като вярващите. Има хора, които вземат Библията за обикновена книга. Ще ви го покажа с няколко изречения от човек, свободомислещ човек и истински еснаф, който трактува Библията така. Те се намират в книгата «Тъмнини»111. Тук се казва: «Нашата симпатия е изцяло на страната на по-възрастния син. ...Посрещането на по-младия син от бащата е голяма несправедливост към по-възрастния син» и т. н. Това е наистина еснафско, но има много хора, които биха преценявали също така, ако притчата се напише днес. Помислете обаче, че зад такива неща има нещо скрито. Помислете, че можем да разберем значението на такива неща от скритото. Тогава виждаме, че просто трябва да вложим по-дълбок смисъл в тълкуването. Най-важните от тези притчи са подчинени на един вид мистериен канон и се появяват при различните народи под различна форма.
към текста >>

Там има още нещо, а именно: Така и народът на Израел не е забелязал, че в своите грехове се е отвърнал от баща си, от божия миров водач.
Един цар трябвало да гледа как синът му го напуска и заминава. Той изпратил учителя, имащ влияние над сина му, да го доведе обратно. Той смирил сърцето на сина, но синът му казал: Как да се появя пред очите на баща ми? Баща му изпратил да му кажат: Не е ли твой баща този, пред когото ще застанеш? – и така нататък. Там има още нещо, а именно: Така и народът на Израел не е забелязал, че в своите грехове се е отвърнал от баща си, от божия миров водач. Станал му е неверен. – И така продължава: Царят изпратил пратеник до сина си. Но той казал: Как да пристъпя пред очите на баща ми? Той отговорил: Не е ли твоят баща този, пред чиито очи ще се появиш? Притчата не е същата, както е тази в евангелието, но с ясно подобно звучене на същия мотив е съществувала в еврейската традиция много столетия преди християнството.
към текста >>

Хората могат веднага да разберат, че се има предвид народът, който трябва отново да се обърне към своя Отец.
– И така продължава: Царят изпратил пратеник до сина си. Но той казал: Как да пристъпя пред очите на баща ми? Той отговорил: Не е ли твоят баща този, пред чиито очи ще се появиш? Притчата не е същата, както е тази в евангелието, но с ясно подобно звучене на същия мотив е съществувала в еврейската традиция много столетия преди християнството. Разликата е само тази, че в нея е дадено по-дълбоко обяснение. Хората могат веднага да разберат, че се има предвид народът, който трябва отново да се обърне към своя Отец. Исус е дал образите в притчата, но я е разяснил само на учениците си. Както еврейската притча сочи към народа, към един-единствен народ, който е свързан с кръвни връзки, така християнската притча посочва цялото развитие на човечеството. Нека да си припомним как в древната лемурийска епоха душите слизат от божественото лоно, как навлизат в хората и човекът става отделен човек. Да проследим как душата става все по-индивидуална, как животното и днес има групова душа, не притежава индивидуална душа, а на астралния план има групова душа. Когато проследяваме човешкия род, виждаме, че и хората са имали групови души, че са стояли по-близо до божественото, отколкото днес.
към текста >>

Както еврейската притча сочи към народа, към един-единствен народ, който е свързан с кръвни връзки, така християнската притча посочва цялото развитие на човечеството.
Той отговорил: Не е ли твоят баща този, пред чиито очи ще се появиш? Притчата не е същата, както е тази в евангелието, но с ясно подобно звучене на същия мотив е съществувала в еврейската традиция много столетия преди християнството. Разликата е само тази, че в нея е дадено по-дълбоко обяснение. Хората могат веднага да разберат, че се има предвид народът, който трябва отново да се обърне към своя Отец. Исус е дал образите в притчата, но я е разяснил само на учениците си. Както еврейската притча сочи към народа, към един-единствен народ, който е свързан с кръвни връзки, така християнската притча посочва цялото развитие на човечеството. Нека да си припомним как в древната лемурийска епоха душите слизат от божественото лоно, как навлизат в хората и човекът става отделен човек. Да проследим как душата става все по-индивидуална, как животното и днес има групова душа, не притежава индивидуална душа, а на астралния план има групова душа. Когато проследяваме човешкия род, виждаме, че и хората са имали групови души, че са стояли по-близо до божественото, отколкото днес. Някога хората не са били още слезли долу, не са били навлезли в телата. Тогава са действали така, както е действал Бог в тях.
към текста >>

Имаме хора, които днес почти живеят още в груповата душа, при които не можем да намерим собствени импулси, които действат по-малко от самите себе си, отколкото от вида си.
Някога хората не са били още слезли долу, не са били навлезли в телата. Тогава са действали така, както е действал Бог в тях. След като навлизат в човешките тела, те стават все по-индивидуални, стават повече собствени господари в обвивката на човешкото тяло. Но други изостават на първоначалната степен и на други предишни степени. Поради това имаме един до друг различните видове хора. Имаме хора, които днес почти живеят още в груповата душа, при които не можем да намерим собствени импулси, които действат по-малко от самите себе си, отколкото от вида си. Груповата душа е това, което Бог им е вдъхнал. Така е било до появата на самостоятелния човек, който търси пътя обратно към Бог. Развитието протича така, че хората са били първо заедно като групова душа в лоното на Бога. Когато днес разглеждаме един човек и развитието му, можем да кажем: Примитивният човек е останал още при бащата, не е напуснал обвивката на бащата, другият обаче е излязъл навън в света, поискал е наследството си, за да може да се разгърне свободно. Има момент, когато така развиващият се човек става самотен, чувства се беден, липсват му духовните притежания.
към текста >>

Така е било до появата на самостоятелния човек, който търси пътя обратно към Бог.
След като навлизат в човешките тела, те стават все по-индивидуални, стават повече собствени господари в обвивката на човешкото тяло. Но други изостават на първоначалната степен и на други предишни степени. Поради това имаме един до друг различните видове хора. Имаме хора, които днес почти живеят още в груповата душа, при които не можем да намерим собствени импулси, които действат по-малко от самите себе си, отколкото от вида си. Груповата душа е това, което Бог им е вдъхнал. Така е било до появата на самостоятелния човек, който търси пътя обратно към Бог. Развитието протича така, че хората са били първо заедно като групова душа в лоното на Бога. Когато днес разглеждаме един човек и развитието му, можем да кажем: Примитивният човек е останал още при бащата, не е напуснал обвивката на бащата, другият обаче е излязъл навън в света, поискал е наследството си, за да може да се разгърне свободно. Има момент, когато така развиващият се човек става самотен, чувства се беден, липсват му духовните притежания. Тогава търси отново пътя обратно към Бог. Това е ходът на развитието: Слизане от Бога в материята и изкачване отново нагоре, завръщане в дома на Отец.
към текста >>

Развитието протича така, че хората са били първо заедно като групова душа в лоното на Бога.
Но други изостават на първоначалната степен и на други предишни степени. Поради това имаме един до друг различните видове хора. Имаме хора, които днес почти живеят още в груповата душа, при които не можем да намерим собствени импулси, които действат по-малко от самите себе си, отколкото от вида си. Груповата душа е това, което Бог им е вдъхнал. Така е било до появата на самостоятелния човек, който търси пътя обратно към Бог. Развитието протича така, че хората са били първо заедно като групова душа в лоното на Бога. Когато днес разглеждаме един човек и развитието му, можем да кажем: Примитивният човек е останал още при бащата, не е напуснал обвивката на бащата, другият обаче е излязъл навън в света, поискал е наследството си, за да може да се разгърне свободно. Има момент, когато така развиващият се човек става самотен, чувства се беден, липсват му духовните притежания. Тогава търси отново пътя обратно към Бог. Това е ходът на развитието: Слизане от Бога в материята и изкачване отново нагоре, завръщане в дома на Отец. Когато намерим обратния път чрез собствената сила, се завръщаме обратно, след като сме обеднели, изпитали сме глад за духовни ценности.
към текста >>

Когато днес разглеждаме един човек и развитието му, можем да кажем: Примитивният човек е останал още при бащата, не е напуснал обвивката на бащата, другият обаче е излязъл навън в света, поискал е наследството си, за да може да се разгърне свободно.
Поради това имаме един до друг различните видове хора. Имаме хора, които днес почти живеят още в груповата душа, при които не можем да намерим собствени импулси, които действат по-малко от самите себе си, отколкото от вида си. Груповата душа е това, което Бог им е вдъхнал. Така е било до появата на самостоятелния човек, който търси пътя обратно към Бог. Развитието протича така, че хората са били първо заедно като групова душа в лоното на Бога. Когато днес разглеждаме един човек и развитието му, можем да кажем: Примитивният човек е останал още при бащата, не е напуснал обвивката на бащата, другият обаче е излязъл навън в света, поискал е наследството си, за да може да се разгърне свободно. Има момент, когато така развиващият се човек става самотен, чувства се беден, липсват му духовните притежания. Тогава търси отново пътя обратно към Бог. Това е ходът на развитието: Слизане от Бога в материята и изкачване отново нагоре, завръщане в дома на Отец. Когато намерим обратния път чрез собствената сила, се завръщаме обратно, след като сме обеднели, изпитали сме глад за духовни ценности. Но се завръщаме обратно като свободни индивидуалности; завръщаме се обратно и стигаме толкова по-далеч, колкото по-нависоко сме се изкачили духовно.
към текста >>

Тогава търси отново пътя обратно към Бог.
Груповата душа е това, което Бог им е вдъхнал. Така е било до появата на самостоятелния човек, който търси пътя обратно към Бог. Развитието протича така, че хората са били първо заедно като групова душа в лоното на Бога. Когато днес разглеждаме един човек и развитието му, можем да кажем: Примитивният човек е останал още при бащата, не е напуснал обвивката на бащата, другият обаче е излязъл навън в света, поискал е наследството си, за да може да се разгърне свободно. Има момент, когато така развиващият се човек става самотен, чувства се беден, липсват му духовните притежания. Тогава търси отново пътя обратно към Бог. Това е ходът на развитието: Слизане от Бога в материята и изкачване отново нагоре, завръщане в дома на Отец. Когато намерим обратния път чрез собствената сила, се завръщаме обратно, след като сме обеднели, изпитали сме глад за духовни ценности. Но се завръщаме обратно като свободни индивидуалности; завръщаме се обратно и стигаме толкова по-далеч, колкото по-нависоко сме се изкачили духовно. Посвещаваните са се чувствали като завръщащи се в божествения дом на Отец. Каквото са казвали, е произлизало от груповата душа.
към текста >>

Това е ходът на развитието: Слизане от Бога в материята и изкачване отново нагоре, завръщане в дома на Отец.
Така е било до появата на самостоятелния човек, който търси пътя обратно към Бог. Развитието протича така, че хората са били първо заедно като групова душа в лоното на Бога. Когато днес разглеждаме един човек и развитието му, можем да кажем: Примитивният човек е останал още при бащата, не е напуснал обвивката на бащата, другият обаче е излязъл навън в света, поискал е наследството си, за да може да се разгърне свободно. Има момент, когато така развиващият се човек става самотен, чувства се беден, липсват му духовните притежания. Тогава търси отново пътя обратно към Бог. Това е ходът на развитието: Слизане от Бога в материята и изкачване отново нагоре, завръщане в дома на Отец. Когато намерим обратния път чрез собствената сила, се завръщаме обратно, след като сме обеднели, изпитали сме глад за духовни ценности. Но се завръщаме обратно като свободни индивидуалности; завръщаме се обратно и стигаме толкова по-далеч, колкото по-нависоко сме се изкачили духовно. Посвещаваните са се чувствали като завръщащи се в божествения дом на Отец. Каквото са казвали, е произлизало от груповата душа. То ще ни стане ясно, ако го схванем в окултен смисъл.
към текста >>

Всички тези различни тела не са сами за себе си тук, те още не са самостоятелни същности.
Посвещаваните са се чувствали като завръщащи се в божествения дом на Отец. Каквото са казвали, е произлизало от груповата душа. То ще ни стане ясно, ако го схванем в окултен смисъл. Когато изучаваме човешкия организъм в езотеричен смисъл, не е така просто. Каквито са хората днес, те имат физическо, етерно, астрално тяло и същинския аз. Всички тези различни тела не са сами за себе си тук, те още не са самостоятелни същности. Извинете неапетитното сравнение, но то ще направи нещата по-ясни. Във всички тези тела се намират повече или по-малко странни същества като червеи в сирене. Тези различни същества влизат и излизат. Влиянията, на които човекът е подложен отвън, почиват на съвсем чужди същества. Съществата, които навлизат и излизат от физическото тяло, се наричат фантоми.
към текста >>

Нека да я разгледаме: «Тогава небесното царство ще прилича на десетте девици, които взели лампите си и тръгнали към годеника.
Някои неща, чрез които бивате изтиквани чрез чувството в духовните светове, трябва да ги мислите символично. Така е също и с характера на звученето в такива притчи. Характерно е дори, че физическият израз на такива притчи е отблъскващ. Още една притча113, която искам да изложа накратко, е тази за петте глупави и петте умни девойки. Тя също води до размишления. Нека да я разгледаме: «Тогава небесното царство ще прилича на десетте девици, които взели лампите си и тръгнали към годеника. Но пет от тях били глупави, а пет – умни. Глупавите взели лампите си, но не взели и масло със себе си. А умните взели и масло освен лампите. Понеже годеникът закъснял, на всички им се приспало и те заспали. Към полунощ се чул вик: Годеникът идва, посрещнете го!
към текста >>

Глупавите взели лампите си, но не взели и масло със себе си.
Характерно е дори, че физическият израз на такива притчи е отблъскващ. Още една притча113, която искам да изложа накратко, е тази за петте глупави и петте умни девойки. Тя също води до размишления. Нека да я разгледаме: «Тогава небесното царство ще прилича на десетте девици, които взели лампите си и тръгнали към годеника. Но пет от тях били глупави, а пет – умни. Глупавите взели лампите си, но не взели и масло със себе си. А умните взели и масло освен лампите. Понеже годеникът закъснял, на всички им се приспало и те заспали. Към полунощ се чул вик: Годеникът идва, посрещнете го! Всички девици станали и украсили лампите си. Глупавите казали на умните: Дайте ни от вашето масло, защото лампите ни са угаснали.
към текста >>

Към полунощ се чул вик: Годеникът идва, посрещнете го!
Нека да я разгледаме: «Тогава небесното царство ще прилича на десетте девици, които взели лампите си и тръгнали към годеника. Но пет от тях били глупави, а пет – умни. Глупавите взели лампите си, но не взели и масло със себе си. А умните взели и масло освен лампите. Понеже годеникът закъснял, на всички им се приспало и те заспали. Към полунощ се чул вик: Годеникът идва, посрещнете го! Всички девици станали и украсили лампите си. Глупавите казали на умните: Дайте ни от вашето масло, защото лампите ни са угаснали. Умните отговорили: Не може, защото няма да стигне за нас и за вас. Идете до магазина и си купете. Но когато отишли да купуват, пристигнал годеникът и които били готови, тръгнали с него за сватбата и заключили вратата.
към текста >>

В моята книга «Теософия», Светият дух е наречен Духът-себе, а Христос, Логосът е наречен Будхи или Животът-дух.
Тук се загатва, че притчата има нещо общо с това, че Христос ще се появи в бъдеще. Нека да си го изясним. Можем да го направим, когато още веднъж разгледаме същностите на човека. Ако работя върху астралното тяло, то ще стане Светия дух в християнски смисъл. Когато азът работи върху етерното тяло, то ще се превърне в това, което наричаме Будхи, Христос или Логос. В моята книга «Теософия», Светият дух е наречен Духът-себе, а Христос, Логосът е наречен Будхи или Животът-дух. Наблюдаваме ли човека днес, виждаме, че както живее сега, в него са развити физическото, етерното, астралното тяло и азът. Ако от страна на аза се работи върху астралното тяло, то се развива до Светия дух, Духа-себе, Манас. Но понеже азът вече е работил малко върху астралното тяло, нещо от Манас, от Светия дух също се намира в човека. Манас действа в човека чрез изливането на Светия дух. Ще дойде време, в което човечеството ще навлезе в шестата главна епоха (коренна раса).
към текста >>

Ако от страна на аза се работи върху астралното тяло, то се развива до Светия дух, Духа-себе, Манас.
Можем да го направим, когато още веднъж разгледаме същностите на човека. Ако работя върху астралното тяло, то ще стане Светия дух в християнски смисъл. Когато азът работи върху етерното тяло, то ще се превърне в това, което наричаме Будхи, Христос или Логос. В моята книга «Теософия», Светият дух е наречен Духът-себе, а Христос, Логосът е наречен Будхи или Животът-дух. Наблюдаваме ли човека днес, виждаме, че както живее сега, в него са развити физическото, етерното, астралното тяло и азът. Ако от страна на аза се работи върху астралното тяло, то се развива до Светия дух, Духа-себе, Манас. Но понеже азът вече е работил малко върху астралното тяло, нещо от Манас, от Светия дух също се намира в човека. Манас действа в човека чрез изливането на Светия дух. Ще дойде време, в което човечеството ще навлезе в шестата главна епоха (коренна раса). Тогава Манас ще бъде изграден при хора, които действително са направили нещо за своето развитие. При тях Манас ще бъде изграден.
към текста >>

Насочваме се към този момент.
Ще дойде време, в което човечеството ще навлезе в шестата главна епоха (коренна раса). Тогава Манас ще бъде изграден при хора, които действително са направили нещо за своето развитие. При тях Манас ще бъде изграден. Те ще са готови да приемат Будхи, Христос, шестата същност. В шестата основна епоха по-голямата част от хората ще развиват Христос. Насочваме се към този момент. Той е времето, когато ще се появи Христос Исус. Това време ще даде сила на хората да се насочат натам, където да приемат Христос в нов образ, като плод там, където Христос същевременно е положил семето, което ще покълне в душата. Христос ще бъде видим за тези, които са развили Христовото око в себе си. Каквото човекът е развил в себе си, се посочва с една притча, с един символ. Както физическият човек се ражда чрез взаимодействието между мъжката и женската същност, така можем да си представим, че също и останалите части в човека ще бъдат оплодени, че различните части ще бъдат оплодени по определен начин.
към текста >>

Христос ще бъде видим за тези, които са развили Христовото око в себе си.
Те ще са готови да приемат Будхи, Христос, шестата същност. В шестата основна епоха по-голямата част от хората ще развиват Христос. Насочваме се към този момент. Той е времето, когато ще се появи Христос Исус. Това време ще даде сила на хората да се насочат натам, където да приемат Христос в нов образ, като плод там, където Христос същевременно е положил семето, което ще покълне в душата. Христос ще бъде видим за тези, които са развили Христовото око в себе си. Каквото човекът е развил в себе си, се посочва с една притча, с един символ. Както физическият човек се ражда чрез взаимодействието между мъжката и женската същност, така можем да си представим, че също и останалите части в човека ще бъдат оплодени, че различните части ще бъдат оплодени по определен начин. В прадревни времена е съществувала само физическата любов за човека. Това е било през времето на Сатурн. По-късно се е развило етерното и след това астралното тяло.
към текста >>

Каквото човекът е развил в себе си, се посочва с една притча, с един символ.
В шестата основна епоха по-голямата част от хората ще развиват Христос. Насочваме се към този момент. Той е времето, когато ще се появи Христос Исус. Това време ще даде сила на хората да се насочат натам, където да приемат Христос в нов образ, като плод там, където Христос същевременно е положил семето, което ще покълне в душата. Христос ще бъде видим за тези, които са развили Христовото око в себе си. Каквото човекът е развил в себе си, се посочва с една притча, с един символ. Както физическият човек се ражда чрез взаимодействието между мъжката и женската същност, така можем да си представим, че също и останалите части в човека ще бъдат оплодени, че различните части ще бъдат оплодени по определен начин. В прадревни времена е съществувала само физическата любов за човека. Това е било през времето на Сатурн. По-късно се е развило етерното и след това астралното тяло. Това настъпване на новите моменти в развитието изглежда като оплождане.
към текста >>

В прадревни времена е съществувала само физическата любов за човека.
Той е времето, когато ще се появи Христос Исус. Това време ще даде сила на хората да се насочат натам, където да приемат Христос в нов образ, като плод там, където Христос същевременно е положил семето, което ще покълне в душата. Христос ще бъде видим за тези, които са развили Христовото око в себе си. Каквото човекът е развил в себе си, се посочва с една притча, с един символ. Както физическият човек се ражда чрез взаимодействието между мъжката и женската същност, така можем да си представим, че също и останалите части в човека ще бъдат оплодени, че различните части ще бъдат оплодени по определен начин. В прадревни времена е съществувала само физическата любов за човека. Това е било през времето на Сатурн. По-късно се е развило етерното и след това астралното тяло. Това настъпване на новите моменти в развитието изглежда като оплождане. Точно при този пример можете да видите колко дълбоко трябва да се схващат думите в Библията. Не напразно Библията казва114: «И Адам позна своята жена» за факта, че е оплодена, понеже в основата лежи съзнанието за духовното оплождане.
към текста >>

Опознай себе си означава: Остави се да бъдеш оплоден с божествената същност (аз), която прониква света.
Това настъпване на новите моменти в развитието изглежда като оплождане. Точно при този пример можете да видите колко дълбоко трябва да се схващат думите в Библията. Не напразно Библията казва114: «И Адам позна своята жена» за факта, че е оплодена, понеже в основата лежи съзнанието за духовното оплождане. Опознавам означава оплождане с нещо. Самопознание не означава нищо друго освен оплождане с божествената същност. Опознай себе си означава: Остави се да бъдеш оплоден с божествената същност (аз), която прониква света. Нещо подобно лежи в християнската езотерика в притчата за петте глупави и петте умни девици. Тя представя това оплождане чрез картината на лампата, която получава маслото. Всяка от човешките същности е представена като девица, която още не е оплодена, а оплодените (с духа) същности в човека са представени като девиците, които са налели масло в лампата. Неразвитата част от човечеството ще изостане, няма да има масло в лампата, няма да издигне своята същност до Будхи. Развитият човек е оставил духът да действа в тялото му, така да се каже, налял е масло в лампата.
към текста >>

Едните ще са сипали масло в лампите си, душите им ще бъдат осветени и готови да приемат Христос.
Неразвитата част от човечеството ще изостане, няма да има масло в лампата, няма да издигне своята същност до Будхи. Развитият човек е оставил духът да действа в тялото му, така да се каже, налял е масло в лампата. Другите нямат масло в лампата, не са развили петте си същности. Първите са ги развили, те са се подготвили за важния момент, в който ще се появи Христос. Но идва моментът, когато Христос се появява. Едните ще са сипали масло в лампите си, душите им ще бъдат осветени и готови да приемат Христос. Останалите, които са останали тъмни в себе си, ще видят как другите са се развили и ще отидат да получат мъдростта от тях. Те ще отидат да си вземат масло от продавачите. Но ще дойдат твърде късно. Какво ще каже Христос на умните девици? Познавам ви.
към текста >>

Останалите, които са останали тъмни в себе си, ще видят как другите са се развили и ще отидат да получат мъдростта от тях.
Развитият човек е оставил духът да действа в тялото му, така да се каже, налял е масло в лампата. Другите нямат масло в лампата, не са развили петте си същности. Първите са ги развили, те са се подготвили за важния момент, в който ще се появи Христос. Но идва моментът, когато Христос се появява. Едните ще са сипали масло в лампите си, душите им ще бъдат осветени и готови да приемат Христос. Останалите, които са останали тъмни в себе си, ще видят как другите са се развили и ще отидат да получат мъдростта от тях. Те ще отидат да си вземат масло от продавачите. Но ще дойдат твърде късно. Какво ще каже Христос на умните девици? Познавам ви. А какво ще каже на глупавите?
към текста >>

5. 6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 30 май 1907 г. Закона на съдбата. GA_99 Теософия на розенкройцерите

Днес ние преминаваме към опита на човека в нашия физически свят, който се определя от миналия живот на човека.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ Мюнхен, 30. 5. 1907 г. Днес ние преминаваме към опита на човека в нашия физически свят, който се определя от миналия живот на човека. в началото трябва да подчертаем, че животът се определя не само от предишните прераждания, и, нека само в една неголяма част,и от сегашния живот. Тук ние се сблъскваме със закона за това, как се съотнасят едно към друго миналото, бъдещето и настоящето на човека,този закон се нарича в духовенството закон на кармата. Това е истинският закон на човешката съдба. В действието на закона на кармата във всеки отделен живот ние имаме частни случаи на великия космически закон, понеже това, което ние наричаме закон на кармата, е абсолютно всеобщ космичен закон, и неговото действие в човешкия живот е само частен случай. Ако ние изобщо изясняваме връзката на миналите събития и техните следствия, ние вече мислим в духа на този закон.
към текста >>

Тук ние се сблъскваме със закона за това, как се съотнасят едно към друго миналото, бъдещето и настоящето на човека,този закон се нарича в духовенството закон на кармата.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ Мюнхен, 30. 5. 1907 г. Днес ние преминаваме към опита на човека в нашия физически свят, който се определя от миналия живот на човека. в началото трябва да подчертаем, че животът се определя не само от предишните прераждания, и, нека само в една неголяма част,и от сегашния живот. Тук ние се сблъскваме със закона за това, как се съотнасят едно към друго миналото, бъдещето и настоящето на човека,този закон се нарича в духовенството закон на кармата. Това е истинският закон на човешката съдба. В действието на закона на кармата във всеки отделен живот ние имаме частни случаи на великия космически закон, понеже това, което ние наричаме закон на кармата, е абсолютно всеобщ космичен закон, и неговото действие в човешкия живот е само частен случай. Ако ние изобщо изясняваме връзката на миналите събития и техните следствия, ние вече мислим в духа на този закон. За това аз бих искал в подобаващ начин да обясня ролята на закона на кармата в Космоса в неговия частен случай например човешкия живот. Ако пред нас има два съда с вода и ние сложим в единия от тях разтопено топче, водата ще закипи и ще се нагрее.
към текста >>

От това, какво се е случило с предмета по-рано, зависи, как ще се държи този предмет в последствие.
Ако пред нас има два съда с вода и ние сложим в единия от тях разтопено топче, водата ще закипи и ще се нагрее. Да извадим сега метала и да го сложим в другия съд, и водата вече няма да кипи и да се нагрява. Ако ние веднага бихме хвърлели топчето във втория съд, то и там водата би закипяла, а топчето изстива. Сега вече водата няма да кипи, понеже топчето вече не е горещо то е изстинало в първия съд. Така във физическия живот, винаги са свързани един с друг причина и следствие. От това, какво се е случило с предмета по-рано, зависи, как ще се държи този предмет в последствие. Друг пример ни дават някои животни, които преселването им в тъмни пещери заставило зрителният орган да закърнее. При тях веществата, които до сега са подхранвали очите, преминали в други части на тялото, защото, техните очи вече не е необходимо да гледат нещо. Техните очи, по този начин, деградирали, и във всички следващи поколения ще се раждат животни с атрофирали очи. Те сами са обусловили обратното развитие на тези органи със своето преселение, и съдбата на следващите поколения е била определена от това, което са направили тези същества в миналото. Те сами са подготвили своята по-нататъшна съдба.
към текста >>

Тук има важен момент, отличаващ онзи, който действително е движим от духовните импулси, от материално мислещият човек.
Подобно постоянно се случва и в човешкия живот. Човекът определя своето бъдеще със своето минало, и тъй като със своята най-дълбока същност той не е ограничен от едно въплъщение, а преминава през много, то причините от обстоятелствата в един живот трябва да се търсят в някой от миналите животи. Ние ще разгледаме веригата, която може да се разбере само в случай, ако макар и малко се вземе под внимание повече и последователността на човешките дела, мисли и чувства. В живота толкова често се налага да слушаме: правилното не може да се вземе с мислене. Под това се подразбира, че може да мислиш каквото си поискаш, това не притеснява никого във външния свят. Тук има важен момент, отличаващ онзи, който действително е движим от духовните импулси, от материално мислещият човек. Материалистът мисли, че причинява болка на човека когото е ударил с камък, и че изпълнената с омраза мисъл не може да причини на ближния вреда. Но онзи, който наистина познава света, разбира, че от такава мисъл изхождат къде по-силни влияния, или следствия отколкото някакъв захвърлен камък. Всичко, което мисли и чувства човек, има своите следствия в астралния свят, и ясновиждащият много ясно може да проследи, как действа, например, мисълта изпълнена с любов към другия човек, и колко по-различно влияе изпълнена с любов, ясновиждащият наблюдава, как възниква светлинна форма под формата на малка чашка на цветенце, която любовно обвива със себе си астралното и етерно тяло на човека, и по този начин в тях се внася нещо животворно, даряващо блаженство. Мисълта на ненавист обратно, се забива в астралното и етерно тяло подобно на поразяваща стрела. В тази област могат да се направят най-различни наблюдения.
към текста >>

Материалистът мисли, че причинява болка на човека когото е ударил с камък, и че изпълнената с омраза мисъл не може да причини на ближния вреда.
Човекът определя своето бъдеще със своето минало, и тъй като със своята най-дълбока същност той не е ограничен от едно въплъщение, а преминава през много, то причините от обстоятелствата в един живот трябва да се търсят в някой от миналите животи. Ние ще разгледаме веригата, която може да се разбере само в случай, ако макар и малко се вземе под внимание повече и последователността на човешките дела, мисли и чувства. В живота толкова често се налага да слушаме: правилното не може да се вземе с мислене. Под това се подразбира, че може да мислиш каквото си поискаш, това не притеснява никого във външния свят. Тук има важен момент, отличаващ онзи, който действително е движим от духовните импулси, от материално мислещият човек. Материалистът мисли, че причинява болка на човека когото е ударил с камък, и че изпълнената с омраза мисъл не може да причини на ближния вреда. Но онзи, който наистина познава света, разбира, че от такава мисъл изхождат къде по-силни влияния, или следствия отколкото някакъв захвърлен камък. Всичко, което мисли и чувства човек, има своите следствия в астралния свят, и ясновиждащият много ясно може да проследи, как действа, например, мисълта изпълнена с любов към другия човек, и колко по-различно влияе изпълнена с любов, ясновиждащият наблюдава, как възниква светлинна форма под формата на малка чашка на цветенце, която любовно обвива със себе си астралното и етерно тяло на човека, и по този начин в тях се внася нещо животворно, даряващо блаженство. Мисълта на ненавист обратно, се забива в астралното и етерно тяло подобно на поразяваща стрела. В тази област могат да се направят най-различни наблюдения. В астралния свят съществува огромна разлика между изказването на вярна и лъжлива мисъл.
към текста >>

Всичко, което мисли и чувства човек, има своите следствия в астралния свят, и ясновиждащият много ясно може да проследи, как действа, например, мисълта изпълнена с любов към другия човек, и колко по-различно влияе изпълнена с любов, ясновиждащият наблюдава, как възниква светлинна форма под формата на малка чашка на цветенце, която любовно обвива със себе си астралното и етерно тяло на човека, и по този начин в тях се внася нещо животворно, даряващо блаженство.
В живота толкова често се налага да слушаме: правилното не може да се вземе с мислене. Под това се подразбира, че може да мислиш каквото си поискаш, това не притеснява никого във външния свят. Тук има важен момент, отличаващ онзи, който действително е движим от духовните импулси, от материално мислещият човек. Материалистът мисли, че причинява болка на човека когото е ударил с камък, и че изпълнената с омраза мисъл не може да причини на ближния вреда. Но онзи, който наистина познава света, разбира, че от такава мисъл изхождат къде по-силни влияния, или следствия отколкото някакъв захвърлен камък. Всичко, което мисли и чувства човек, има своите следствия в астралния свят, и ясновиждащият много ясно може да проследи, как действа, например, мисълта изпълнена с любов към другия човек, и колко по-различно влияе изпълнена с любов, ясновиждащият наблюдава, как възниква светлинна форма под формата на малка чашка на цветенце, която любовно обвива със себе си астралното и етерно тяло на човека, и по този начин в тях се внася нещо животворно, даряващо блаженство. Мисълта на ненавист обратно, се забива в астралното и етерно тяло подобно на поразяваща стрела. В тази област могат да се направят най-различни наблюдения. В астралния свят съществува огромна разлика между изказването на вярна и лъжлива мисъл. Мисълта отнасяща се към някоя вещ се явява истина, доколкото тя се съгласува с нея. Да допуснем, че някакъв факт предизвиква следствие във висшите светове.
към текста >>

Мисълта отнасяща се към някоя вещ се явява истина, доколкото тя се съгласува с нея.
Но онзи, който наистина познава света, разбира, че от такава мисъл изхождат къде по-силни влияния, или следствия отколкото някакъв захвърлен камък. Всичко, което мисли и чувства човек, има своите следствия в астралния свят, и ясновиждащият много ясно може да проследи, как действа, например, мисълта изпълнена с любов към другия човек, и колко по-различно влияе изпълнена с любов, ясновиждащият наблюдава, как възниква светлинна форма под формата на малка чашка на цветенце, която любовно обвива със себе си астралното и етерно тяло на човека, и по този начин в тях се внася нещо животворно, даряващо блаженство. Мисълта на ненавист обратно, се забива в астралното и етерно тяло подобно на поразяваща стрела. В тази област могат да се направят най-различни наблюдения. В астралния свят съществува огромна разлика между изказването на вярна и лъжлива мисъл. Мисълта отнасяща се към някоя вещ се явява истина, доколкото тя се съгласува с нея. Да допуснем, че някакъв факт предизвиква следствие във висшите светове. Някой преразказва този факт вярно, и тогава от разказвача се излъчва нагоре, към висините астрален образ, който се съединява с този, който е произлязъл от самия факт, и в резултат заедно те се усилват един друг. Тези подсилени форми служат на нашия духовен свят да става все по-подреден и съдържателен, което ни е и необходимо, ако ние искаме човечеството да се предвижва напред. Ако факта се изопачи, така че разказа за него да не съответства на случилото се, когато е измислен, тогава мислената форма, излизаща от разказвача, се сблъсква с формата, изхождаща от факта, и става взаимно разрушение. Такива експлозивни разрушения, предизвикани от лъжата, действат подобно, рана върху тялото, разяждаща организма.
към текста >>

Някой преразказва този факт вярно, и тогава от разказвача се излъчва нагоре, към висините астрален образ, който се съединява с този, който е произлязъл от самия факт, и в резултат заедно те се усилват един друг.
Мисълта на ненавист обратно, се забива в астралното и етерно тяло подобно на поразяваща стрела. В тази област могат да се направят най-различни наблюдения. В астралния свят съществува огромна разлика между изказването на вярна и лъжлива мисъл. Мисълта отнасяща се към някоя вещ се явява истина, доколкото тя се съгласува с нея. Да допуснем, че някакъв факт предизвиква следствие във висшите светове. Някой преразказва този факт вярно, и тогава от разказвача се излъчва нагоре, към висините астрален образ, който се съединява с този, който е произлязъл от самия факт, и в резултат заедно те се усилват един друг. Тези подсилени форми служат на нашия духовен свят да става все по-подреден и съдържателен, което ни е и необходимо, ако ние искаме човечеството да се предвижва напред. Ако факта се изопачи, така че разказа за него да не съответства на случилото се, когато е измислен, тогава мислената форма, излизаща от разказвача, се сблъсква с формата, изхождаща от факта, и става взаимно разрушение. Такива експлозивни разрушения, предизвикани от лъжата, действат подобно, рана върху тялото, разяждаща организма. Така лъжата убива астралните образи, които са възникнали и трябва да възникват и се задържат или убиват по този начин една част от прогресивното развитие. Действително, всеки говорещ истина съдейства за развитието на човечеството, а всеки лъжец го възпрепятства.
към текста >>

Така духовното знание ни показва че ние не се явяваме изолирани същества, и че нашите мисли извикват към живот форми, които се отразяват в света на Девакан и го изпълват с всякакъв вид субстанция и есенция.
Подобни действия или следствия могат да се срещнат навсякъде в духовния свят. И ясновиждащият наблюдава, че всички чувства и мисли на хората имат своите последствия на астрално ниво. Всичките наклонности на човека, неговия темперамент и постоянните качества на характера, всичко което той мисли, постоянно се излъчва не само в астралния свят, но и по-нагоре в света на Девакан. Човек с жизнерадостен темперамент е източник, център на определени процеси в Девакан. Човек, който е склонен да овесва глава, действа по такъв начин, че поради това се увеличава броя на есенцията и материята, свързани с унилата натура. Така духовното знание ни показва че ние не се явяваме изолирани същества, и че нашите мисли извикват към живот форми, които се отразяват в света на Девакан и го изпълват с всякакъв вид субстанция и есенция. Всичките четири области на света Девакан – континентална, океанска, атмосферна и областта на оригиналните идеи постоянно се намират въздействието на човешките мисли, чувства и усещания. На висшите области, където се отразява Акашовата летопис влияят човешките постъпки. Всичко, което се случва външно се отразява във висшите области на Девакан, която ние наричаме свят на ума. Сега ние можем да разберем, по какъв начин човекът, спускайки се в ново въплъщение, създава отново и присъединява към себе си своето астрално тяло. Всичко, което той е мислил, чувствал, усещал, е станало непреходна част от астралния свят.
към текста >>

Сега ние можем да разберем, по какъв начин човекът, спускайки се в ново въплъщение, създава отново и присъединява към себе си своето астрално тяло.
Човек, който е склонен да овесва глава, действа по такъв начин, че поради това се увеличава броя на есенцията и материята, свързани с унилата натура. Така духовното знание ни показва че ние не се явяваме изолирани същества, и че нашите мисли извикват към живот форми, които се отразяват в света на Девакан и го изпълват с всякакъв вид субстанция и есенция. Всичките четири области на света Девакан – континентална, океанска, атмосферна и областта на оригиналните идеи постоянно се намират въздействието на човешките мисли, чувства и усещания. На висшите области, където се отразява Акашовата летопис влияят човешките постъпки. Всичко, което се случва външно се отразява във висшите области на Девакан, която ние наричаме свят на ума. Сега ние можем да разберем, по какъв начин човекът, спускайки се в ново въплъщение, създава отново и присъединява към себе си своето астрално тяло. Всичко, което той е мислил, чувствал, усещал, е станало непреходна част от астралния свят. От всичко това, тук са останали много следи. Ако в онова, което е мислил човекът е имало много истина, тези следи ще му съставят добро астрално тяло. Всичко, което той е внесъл в долния свят на Девакан със своя темперамент и т.н., съставя новото етерно тяло, а тези дела, които той е извършил, въздействат от висшите сфери на Девакан, където още се намира и Акашовата летопис, върху нагласяване мястото и локализация на физическото тяло. Тук се намират тези сили, които поставят човека в определена местност.
към текста >>

Ако животът е бил използван добре, много е било видяно, били са получени богати познания, то като следствие се явява това, че астралното тяло в следващия живот се ражда с редки дарби в същите тези области.
Всичко, което той е внесъл в долния свят на Девакан със своя темперамент и т.н., съставя новото етерно тяло, а тези дела, които той е извършил, въздействат от висшите сфери на Девакан, където още се намира и Акашовата летопис, върху нагласяване мястото и локализация на физическото тяло. Тук се намират тези сили, които поставят човека в определена местност. Ако човекът е направил на някого зло, то това е външен факт, който се издига до висшите сфери на Девакан. При ново влизане във физическо тяло този факт оказва влияние насилите, оставени от самия човек; това заставя човека да отиде разбира се, под ръководството на висши същества там, където той ще може да изживее във физическия свят следствието от своите постъпки. Всичко, което ние изживяваме външно и което при това не ни засяга вътрешно, при следващото прераждане действа върху нашето астрално тяло и предизвиква съответни особености в чувствата, усещането и мислите. Ако животът е бил използван добре, много е било видяно, били са получени богати познания, то като следствие се явява това, че астралното тяло в следващия живот се ражда с редки дарби в същите тези области. Изпитаното и преживяното се отпечатва, по този начин, в следващото въплъщение в астралното тяло на човека. Но това, което човек чувства, усеща, радостите и мъките, които съставят вътрешния живот на душата,всичко това в следващия живот въздейства на етерното тяло, предизвиквайки в него устойчиви наклонности. Този, който е изпитал много радост, ще има темперамент склонен към радост. Този, който се старае да върши много добри дела, в следващия живот благодарение на чувствата, които е изпитал при това, ще притежава истински талант да прави добро. В него ще има също така и добре развита съвест и той ще бъде човек с висок морал.
към текста >>

Този, който е изпитал много радост, ще има темперамент склонен към радост.
При ново влизане във физическо тяло този факт оказва влияние насилите, оставени от самия човек; това заставя човека да отиде разбира се, под ръководството на висши същества там, където той ще може да изживее във физическия свят следствието от своите постъпки. Всичко, което ние изживяваме външно и което при това не ни засяга вътрешно, при следващото прераждане действа върху нашето астрално тяло и предизвиква съответни особености в чувствата, усещането и мислите. Ако животът е бил използван добре, много е било видяно, били са получени богати познания, то като следствие се явява това, че астралното тяло в следващия живот се ражда с редки дарби в същите тези области. Изпитаното и преживяното се отпечатва, по този начин, в следващото въплъщение в астралното тяло на човека. Но това, което човек чувства, усеща, радостите и мъките, които съставят вътрешния живот на душата,всичко това в следващия живот въздейства на етерното тяло, предизвиквайки в него устойчиви наклонности. Този, който е изпитал много радост, ще има темперамент склонен към радост. Този, който се старае да върши много добри дела, в следващия живот благодарение на чувствата, които е изпитал при това, ще притежава истински талант да прави добро. В него ще има също така и добре развита съвест и той ще бъде човек с висок морал. Това, притежател на което в този живот се явява етерното тяло устойчивост на характера, наклонностите и т.н. това се проявява в следващия живот във физическото тяло, и то така, че, например, човек, развиващ в себе си лоши наклонности и страсти, в новия живот ще се роди с недъгаво физическо тяло. Обратно, човек с добро здраве, способен да издържа много, е развивал в себе си в предишния си живот добри качества.
към текста >>

това се проявява в следващия живот във физическото тяло, и то така, че, например, човек, развиващ в себе си лоши наклонности и страсти, в новия живот ще се роди с недъгаво физическо тяло.
Но това, което човек чувства, усеща, радостите и мъките, които съставят вътрешния живот на душата,всичко това в следващия живот въздейства на етерното тяло, предизвиквайки в него устойчиви наклонности. Този, който е изпитал много радост, ще има темперамент склонен към радост. Този, който се старае да върши много добри дела, в следващия живот благодарение на чувствата, които е изпитал при това, ще притежава истински талант да прави добро. В него ще има също така и добре развита съвест и той ще бъде човек с висок морал. Това, притежател на което в този живот се явява етерното тяло устойчивост на характера, наклонностите и т.н. това се проявява в следващия живот във физическото тяло, и то така, че, например, човек, развиващ в себе си лоши наклонности и страсти, в новия живот ще се роди с недъгаво физическо тяло. Обратно, човек с добро здраве, способен да издържа много, е развивал в себе си в предишния си живот добри качества. Този, който постоянно боледува е възприел в себе си лоши влияния. По този начин, ние сами имаме власт да направим себе си здрави или болни, доколкото това е способно да обезпечи физическото тяло. Необходимо е само да се изкоренят всички лоши пристрастия, и тогава в следващия живот тялото ще бъде здраво. Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло.
към текста >>

Обратно, човек с добро здраве, способен да издържа много, е развивал в себе си в предишния си живот добри качества.
Този, който е изпитал много радост, ще има темперамент склонен към радост. Този, който се старае да върши много добри дела, в следващия живот благодарение на чувствата, които е изпитал при това, ще притежава истински талант да прави добро. В него ще има също така и добре развита съвест и той ще бъде човек с висок морал. Това, притежател на което в този живот се явява етерното тяло устойчивост на характера, наклонностите и т.н. това се проявява в следващия живот във физическото тяло, и то така, че, например, човек, развиващ в себе си лоши наклонности и страсти, в новия живот ще се роди с недъгаво физическо тяло. Обратно, човек с добро здраве, способен да издържа много, е развивал в себе си в предишния си живот добри качества. Този, който постоянно боледува е възприел в себе си лоши влияния. По този начин, ние сами имаме власт да направим себе си здрави или болни, доколкото това е способно да обезпечи физическото тяло. Необходимо е само да се изкоренят всички лоши пристрастия, и тогава в следващия живот тялото ще бъде здраво. Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло. Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид.
към текста >>

Този, който постоянно боледува е възприел в себе си лоши влияния.
Този, който се старае да върши много добри дела, в следващия живот благодарение на чувствата, които е изпитал при това, ще притежава истински талант да прави добро. В него ще има също така и добре развита съвест и той ще бъде човек с висок морал. Това, притежател на което в този живот се явява етерното тяло устойчивост на характера, наклонностите и т.н. това се проявява в следващия живот във физическото тяло, и то така, че, например, човек, развиващ в себе си лоши наклонности и страсти, в новия живот ще се роди с недъгаво физическо тяло. Обратно, човек с добро здраве, способен да издържа много, е развивал в себе си в предишния си живот добри качества. Този, който постоянно боледува е възприел в себе си лоши влияния. По този начин, ние сами имаме власт да направим себе си здрави или болни, доколкото това е способно да обезпечи физическото тяло. Необходимо е само да се изкоренят всички лоши пристрастия, и тогава в следващия живот тялото ще бъде здраво. Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло. Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид. Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо.
към текста >>

По този начин, ние сами имаме власт да направим себе си здрави или болни, доколкото това е способно да обезпечи физическото тяло.
В него ще има също така и добре развита съвест и той ще бъде човек с висок морал. Това, притежател на което в този живот се явява етерното тяло устойчивост на характера, наклонностите и т.н. това се проявява в следващия живот във физическото тяло, и то така, че, например, човек, развиващ в себе си лоши наклонности и страсти, в новия живот ще се роди с недъгаво физическо тяло. Обратно, човек с добро здраве, способен да издържа много, е развивал в себе си в предишния си живот добри качества. Този, който постоянно боледува е възприел в себе си лоши влияния. По този начин, ние сами имаме власт да направим себе си здрави или болни, доколкото това е способно да обезпечи физическото тяло. Необходимо е само да се изкоренят всички лоши пристрастия, и тогава в следващия живот тялото ще бъде здраво. Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло. Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид. Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо. Животът, изпълнен с ненавист, пълна антипатия към другите същества, който непрекъснато критикува, към всичко е придирчив и страни от всичко, създава с тези свойства такова физическо тяло, което рано се състарява и покрива с бръчки.
към текста >>

Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид.
Обратно, човек с добро здраве, способен да издържа много, е развивал в себе си в предишния си живот добри качества. Този, който постоянно боледува е възприел в себе си лоши влияния. По този начин, ние сами имаме власт да направим себе си здрави или болни, доколкото това е способно да обезпечи физическото тяло. Необходимо е само да се изкоренят всички лоши пристрастия, и тогава в следващия живот тялото ще бъде здраво. Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло. Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид. Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо. Животът, изпълнен с ненавист, пълна антипатия към другите същества, който непрекъснато критикува, към всичко е придирчив и страни от всичко, създава с тези свойства такова физическо тяло, което рано се състарява и покрива с бръчки. Така склонностите и страстите от един живот се предават в следващото прераждане като процеси на физическото тяло. Може да се вгледаме в детайлите и да видим, че силната жажда за забогатяване е насочена към това, да се натрупа повече, и ставайки склонност на човека, спомага в следващия живот той да има физическа предразположеност към инфекциозните болести. Постоянно има случаи, когато явната склонност към заразяване се издига до развитото придобиване, което е било присъщо на човека в миналото, при това носител на тази страст е било етерното тяло.
към текста >>

Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо.
Този, който постоянно боледува е възприел в себе си лоши влияния. По този начин, ние сами имаме власт да направим себе си здрави или болни, доколкото това е способно да обезпечи физическото тяло. Необходимо е само да се изкоренят всички лоши пристрастия, и тогава в следващия живот тялото ще бъде здраво. Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло. Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид. Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо. Животът, изпълнен с ненавист, пълна антипатия към другите същества, който непрекъснато критикува, към всичко е придирчив и страни от всичко, създава с тези свойства такова физическо тяло, което рано се състарява и покрива с бръчки. Така склонностите и страстите от един живот се предават в следващото прераждане като процеси на физическото тяло. Може да се вгледаме в детайлите и да видим, че силната жажда за забогатяване е насочена към това, да се натрупа повече, и ставайки склонност на човека, спомага в следващия живот той да има физическа предразположеност към инфекциозните болести. Постоянно има случаи, когато явната склонност към заразяване се издига до развитото придобиване, което е било присъщо на човека в миналото, при това носител на тази страст е било етерното тяло. Обратно, обективният стремеж на хората, които не искат да присвояват нищо, умеят да правят добро на човечеството, работят за обществото с такава склонност етерното тяло създава в новия живот изразена издръжливост на заразните болести.
към текста >>

Животът, изпълнен с ненавист, пълна антипатия към другите същества, който непрекъснато критикува, към всичко е придирчив и страни от всичко, създава с тези свойства такова физическо тяло, което рано се състарява и покрива с бръчки.
По този начин, ние сами имаме власт да направим себе си здрави или болни, доколкото това е способно да обезпечи физическото тяло. Необходимо е само да се изкоренят всички лоши пристрастия, и тогава в следващия живот тялото ще бъде здраво. Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло. Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид. Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо. Животът, изпълнен с ненавист, пълна антипатия към другите същества, който непрекъснато критикува, към всичко е придирчив и страни от всичко, създава с тези свойства такова физическо тяло, което рано се състарява и покрива с бръчки. Така склонностите и страстите от един живот се предават в следващото прераждане като процеси на физическото тяло. Може да се вгледаме в детайлите и да видим, че силната жажда за забогатяване е насочена към това, да се натрупа повече, и ставайки склонност на човека, спомага в следващия живот той да има физическа предразположеност към инфекциозните болести. Постоянно има случаи, когато явната склонност към заразяване се издига до развитото придобиване, което е било присъщо на човека в миналото, при това носител на тази страст е било етерното тяло. Обратно, обективният стремеж на хората, които не искат да присвояват нищо, умеят да правят добро на човечеството, работят за обществото с такава склонност етерното тяло създава в новия живот изразена издръжливост на заразните болести. По този начин, може в значителна степен да се проникне в дълбините на създаването на света, ако се знае съотношението между физическия и астралния светове.
към текста >>

Може да се вгледаме в детайлите и да видим, че силната жажда за забогатяване е насочена към това, да се натрупа повече, и ставайки склонност на човека, спомага в следващия живот той да има физическа предразположеност към инфекциозните болести.
Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло. Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид. Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо. Животът, изпълнен с ненавист, пълна антипатия към другите същества, който непрекъснато критикува, към всичко е придирчив и страни от всичко, създава с тези свойства такова физическо тяло, което рано се състарява и покрива с бръчки. Така склонностите и страстите от един живот се предават в следващото прераждане като процеси на физическото тяло. Може да се вгледаме в детайлите и да видим, че силната жажда за забогатяване е насочена към това, да се натрупа повече, и ставайки склонност на човека, спомага в следващия живот той да има физическа предразположеност към инфекциозните болести. Постоянно има случаи, когато явната склонност към заразяване се издига до развитото придобиване, което е било присъщо на човека в миналото, при това носител на тази страст е било етерното тяло. Обратно, обективният стремеж на хората, които не искат да присвояват нищо, умеят да правят добро на човечеството, работят за обществото с такава склонност етерното тяло създава в новия живот изразена издръжливост на заразните болести. По този начин, може в значителна степен да се проникне в дълбините на създаването на света, ако се знае съотношението между физическия и астралния светове. И предметите се съотнасят един с друг съвършено не така, както си го представят това хората. Много се оплакват например, от болки и страдание.
към текста >>

Постоянно има случаи, когато явната склонност към заразяване се издига до развитото придобиване, което е било присъщо на човека в миналото, при това носител на тази страст е било етерното тяло.
Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид. Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо. Животът, изпълнен с ненавист, пълна антипатия към другите същества, който непрекъснато критикува, към всичко е придирчив и страни от всичко, създава с тези свойства такова физическо тяло, което рано се състарява и покрива с бръчки. Така склонностите и страстите от един живот се предават в следващото прераждане като процеси на физическото тяло. Може да се вгледаме в детайлите и да видим, че силната жажда за забогатяване е насочена към това, да се натрупа повече, и ставайки склонност на човека, спомага в следващия живот той да има физическа предразположеност към инфекциозните болести. Постоянно има случаи, когато явната склонност към заразяване се издига до развитото придобиване, което е било присъщо на човека в миналото, при това носител на тази страст е било етерното тяло. Обратно, обективният стремеж на хората, които не искат да присвояват нищо, умеят да правят добро на човечеството, работят за обществото с такава склонност етерното тяло създава в новия живот изразена издръжливост на заразните болести. По този начин, може в значителна степен да се проникне в дълбините на създаването на света, ако се знае съотношението между физическия и астралния светове. И предметите се съотнасят един с друг съвършено не така, както си го представят това хората. Много се оплакват например, от болки и страдание. Но от висша гледна точка съвършенно неправилно е да им се сърдим, тъй като, когато те бъдат преодолени и човек се окаже готов за ново въплъщение, болката и страданието ще станат източници на мъдрост, благоразумие и широко разбиране на нещата.
към текста >>

Никой, страхливо бягайки от болката, не можещ да я понесе, не създава за себе си основа за мъдрост.
Много се оплакват например, от болки и страдание. Но от висша гледна точка съвършенно неправилно е да им се сърдим, тъй като, когато те бъдат преодолени и човек се окаже готов за ново въплъщение, болката и страданието ще станат източници на мъдрост, благоразумие и широко разбиране на нещата. Дори в една нова книга, възникнала от материалистичния възглед на нашето време, ние откриваме такъв израз, че на лицето на всеки мислител може да се открие някаква застинала болка. Това, което казва тук писателят-материалист, отдавна е известно на окултистите, защото висшата мъдрост на света се придобива със спокойно понасяне на болката и страданието. Това създава мъдрост в следващото прераждане. Никой, страхливо бягайки от болката, не можещ да я понесе, не създава за себе си основа за мъдрост. Ако ние продължим да разглеждаме по-нататък, то ще открием, че и за болестите не трябва да се оплакваме. Ако погледнем на болестта отгоре, от гледна точка на вечността, трябва да се отнасяме към нея по съвършено различен начин. Понесените болести често се възвръщат в следващия живот под формата на особена телесна красота, така че красотата, която срещаме у хората, е придобита от тях с цената на болест от предишен живот. Такава е връзката между увреждането на тялото в следствие на болест, особено в следствие на външни причини,и красотата. В особена връзка с това можем да посочим думите на френския писател Фобр д`Оливе: ако се погледне на човешкия живот, той често прилича на образоването на бисера в черупката на мидата само поради болест в мидата се получава бисер.
към текста >>

Ако погледнем на болестта отгоре, от гледна точка на вечността, трябва да се отнасяме към нея по съвършено различен начин.
Дори в една нова книга, възникнала от материалистичния възглед на нашето време, ние откриваме такъв израз, че на лицето на всеки мислител може да се открие някаква застинала болка. Това, което казва тук писателят-материалист, отдавна е известно на окултистите, защото висшата мъдрост на света се придобива със спокойно понасяне на болката и страданието. Това създава мъдрост в следващото прераждане. Никой, страхливо бягайки от болката, не можещ да я понесе, не създава за себе си основа за мъдрост. Ако ние продължим да разглеждаме по-нататък, то ще открием, че и за болестите не трябва да се оплакваме. Ако погледнем на болестта отгоре, от гледна точка на вечността, трябва да се отнасяме към нея по съвършено различен начин. Понесените болести често се възвръщат в следващия живот под формата на особена телесна красота, така че красотата, която срещаме у хората, е придобита от тях с цената на болест от предишен живот. Такава е връзката между увреждането на тялото в следствие на болест, особено в следствие на външни причини,и красотата. В особена връзка с това можем да посочим думите на френския писател Фобр д`Оливе: ако се погледне на човешкия живот, той често прилича на образоването на бисера в черупката на мидата само поради болест в мидата се получава бисер. В крайна сметка, така е и с живота на човека: кармично красотата е свързана с болестите и се явява като техен резултат. Но когато аз казвам: който развива в себе си лоши наклонности, той създава за себе си предразположеност към болест,трябва твърдо да се знае, че става дума именно за вътрешна предразположеност.
към текста >>

Но когато аз казвам: който развива в себе си лоши наклонности, той създава за себе си предразположеност към болест,трябва твърдо да се знае, че става дума именно за вътрешна предразположеност.
Ако погледнем на болестта отгоре, от гледна точка на вечността, трябва да се отнасяме към нея по съвършено различен начин. Понесените болести често се възвръщат в следващия живот под формата на особена телесна красота, така че красотата, която срещаме у хората, е придобита от тях с цената на болест от предишен живот. Такава е връзката между увреждането на тялото в следствие на болест, особено в следствие на външни причини,и красотата. В особена връзка с това можем да посочим думите на френския писател Фобр д`Оливе: ако се погледне на човешкия живот, той често прилича на образоването на бисера в черупката на мидата само поради болест в мидата се получава бисер. В крайна сметка, така е и с живота на човека: кармично красотата е свързана с болестите и се явява като техен резултат. Но когато аз казвам: който развива в себе си лоши наклонности, той създава за себе си предразположеност към болест,трябва твърдо да се знае, че става дума именно за вътрешна предразположеност. Става така, че човекът заболява от това, че работи в заразена атмосфера, а това е нещо друго това също може да бъде причини за болестта, но не е свързано с предразположеността на физическото тяло. И ето всичко, което така или иначе е извършено, всичко, което се проявява така, че има последствие във физическия свят от краката и движението на ръката до най-сложните процеси, например, строеж на къща,всичко това се възвръща към човека в новото прераждане отвън, в качеството на действително физическо следствие. Вие виждате, че ние живеем "отвътре навън": всяка радост и всяка мъка, живеещи в астралното тяло, идват отново към нас в етерното тяло, всичко имащо свои корени в устойчивите влечения и страсти на етерното тяло, се появява във физическото тяло в качеството на предразположеност. Обратно, това, което се прави посредством физическото тяло, се проявява в качеството на външна съдба в следващото въплъщение. Така това, което прави астралното тяло, става съдба на физическото тяло, а това, което прави физическото тяло се възвръща назад в следващото прераждане като следствие идващи отвън като физическа реалност.
към текста >>

И ето всичко, което така или иначе е извършено, всичко, което се проявява така, че има последствие във физическия свят от краката и движението на ръката до най-сложните процеси, например, строеж на къща,всичко това се възвръща към човека в новото прераждане отвън, в качеството на действително физическо следствие.
Такава е връзката между увреждането на тялото в следствие на болест, особено в следствие на външни причини,и красотата. В особена връзка с това можем да посочим думите на френския писател Фобр д`Оливе: ако се погледне на човешкия живот, той често прилича на образоването на бисера в черупката на мидата само поради болест в мидата се получава бисер. В крайна сметка, така е и с живота на човека: кармично красотата е свързана с болестите и се явява като техен резултат. Но когато аз казвам: който развива в себе си лоши наклонности, той създава за себе си предразположеност към болест,трябва твърдо да се знае, че става дума именно за вътрешна предразположеност. Става така, че човекът заболява от това, че работи в заразена атмосфера, а това е нещо друго това също може да бъде причини за болестта, но не е свързано с предразположеността на физическото тяло. И ето всичко, което така или иначе е извършено, всичко, което се проявява така, че има последствие във физическия свят от краката и движението на ръката до най-сложните процеси, например, строеж на къща,всичко това се възвръща към човека в новото прераждане отвън, в качеството на действително физическо следствие. Вие виждате, че ние живеем "отвътре навън": всяка радост и всяка мъка, живеещи в астралното тяло, идват отново към нас в етерното тяло, всичко имащо свои корени в устойчивите влечения и страсти на етерното тяло, се появява във физическото тяло в качеството на предразположеност. Обратно, това, което се прави посредством физическото тяло, се проявява в качеството на външна съдба в следващото въплъщение. Така това, което прави астралното тяло, става съдба на физическото тяло, а това, което прави физическото тяло се възвръща назад в следващото прераждане като следствие идващи отвън като физическа реалност. Тук ние определено установяваме точката, в която външната съдба се намесва в хода на човешкия живот. Това действие на съдбата понякога дълго време не се проявява, по-рано или късно то трябва да достигне до човека.
към текста >>

Вие виждате, че ние живеем "отвътре навън": всяка радост и всяка мъка, живеещи в астралното тяло, идват отново към нас в етерното тяло, всичко имащо свои корени в устойчивите влечения и страсти на етерното тяло, се появява във физическото тяло в качеството на предразположеност.
В особена връзка с това можем да посочим думите на френския писател Фобр д`Оливе: ако се погледне на човешкия живот, той често прилича на образоването на бисера в черупката на мидата само поради болест в мидата се получава бисер. В крайна сметка, така е и с живота на човека: кармично красотата е свързана с болестите и се явява като техен резултат. Но когато аз казвам: който развива в себе си лоши наклонности, той създава за себе си предразположеност към болест,трябва твърдо да се знае, че става дума именно за вътрешна предразположеност. Става така, че човекът заболява от това, че работи в заразена атмосфера, а това е нещо друго това също може да бъде причини за болестта, но не е свързано с предразположеността на физическото тяло. И ето всичко, което така или иначе е извършено, всичко, което се проявява така, че има последствие във физическия свят от краката и движението на ръката до най-сложните процеси, например, строеж на къща,всичко това се възвръща към човека в новото прераждане отвън, в качеството на действително физическо следствие. Вие виждате, че ние живеем "отвътре навън": всяка радост и всяка мъка, живеещи в астралното тяло, идват отново към нас в етерното тяло, всичко имащо свои корени в устойчивите влечения и страсти на етерното тяло, се появява във физическото тяло в качеството на предразположеност. Обратно, това, което се прави посредством физическото тяло, се проявява в качеството на външна съдба в следващото въплъщение. Така това, което прави астралното тяло, става съдба на физическото тяло, а това, което прави физическото тяло се възвръща назад в следващото прераждане като следствие идващи отвън като физическа реалност. Тук ние определено установяваме точката, в която външната съдба се намесва в хода на човешкия живот. Това действие на съдбата понякога дълго време не се проявява, по-рано или късно то трябва да достигне до човека. Ако проследим живота на човек в различните прераждания, то винаги ще се вижда, че неговия живот в следващото прераждане се подготвя от съществата, действащи при навлизане на душата във физическото тяло; човекът се подвежда към определено място, където неговата съдба го настига.
към текста >>

Ако проследим живота на човек в различните прераждания, то винаги ще се вижда, че неговия живот в следващото прераждане се подготвя от съществата, действащи при навлизане на душата във физическото тяло; човекът се подвежда към определено място, където неговата съдба го настига.
Вие виждате, че ние живеем "отвътре навън": всяка радост и всяка мъка, живеещи в астралното тяло, идват отново към нас в етерното тяло, всичко имащо свои корени в устойчивите влечения и страсти на етерното тяло, се появява във физическото тяло в качеството на предразположеност. Обратно, това, което се прави посредством физическото тяло, се проявява в качеството на външна съдба в следващото въплъщение. Така това, което прави астралното тяло, става съдба на физическото тяло, а това, което прави физическото тяло се възвръща назад в следващото прераждане като следствие идващи отвън като физическа реалност. Тук ние определено установяваме точката, в която външната съдба се намесва в хода на човешкия живот. Това действие на съдбата понякога дълго време не се проявява, по-рано или късно то трябва да достигне до човека. Ако проследим живота на човек в различните прераждания, то винаги ще се вижда, че неговия живот в следващото прераждане се подготвя от съществата, действащи при навлизане на душата във физическото тяло; човекът се подвежда към определено място, където неговата съдба го настига. Ето един пример от живота. В един средновековен таен съд се събрали няколко съдии, които произнесли присъда и сами са я привели в изпълнение. Те екзекутирали един човек. Когато ние проследихме предишните прераждания на съдиите и на екзекутирания, то установихме, че всички тези хора преди са живели едновременно, при което екзекутираният е бил вожд на племе, който някога е заповядал да убият тези тримата, като сега са станали съдии. Това събитие от минал физически живот създало връзка между неговите участници, то създало сили, които оказали влияние на Акашовата летопис.
към текста >>

Някои хора могат да почувстват тези процеси, но много малко от тях ги осъзнават.
Те екзекутирали един човек. Когато ние проследихме предишните прераждания на съдиите и на екзекутирания, то установихме, че всички тези хора преди са живели едновременно, при което екзекутираният е бил вожд на племе, който някога е заповядал да убият тези тримата, като сега са станали съдии. Това събитие от минал физически живот създало връзка между неговите участници, то създало сили, които оказали влияние на Акашовата летопис. И когато човек се ражда в ново въплъщение, то тези сили така въздействат, че той да се роди по същото време и на същото място, където са и хората, с които е свързан по този начин, и създават неговата съдба. Акашовата летопис действително се явява източник на сили, в които е записано всичко с което един човек е останал "длъжен" на друг. Някои хора могат да почувстват тези процеси, но много малко от тях ги осъзнават. Например, човекът има професия, която както му се струва, му позволява да бъде доволен и щастлив. И изведнъж по някаква причина го уволняват, той не намира там, където е живеел друга работа, той е изпратен далече, в друга страна, и тук му се налага са усвоява нова професия. Тук той среща човек, с който влиза в някакви отношения. Какво се е случило? Те двамата някога са живеели редом един до друг.
към текста >>

вие трябва да разберете, че вие всъщност, постоянно носите в себе си следствията от предишните животи, така че постоянно ви се налага да изпитвате действията от предишните въплъщения.
Какво се е случило? Те двамата някога са живеели редом един до друг. И първият е останал тогава с нещо "длъжен" на другия. Това е внесено в летописа на света, и нейните сили са довели виновника тук, където трябва да се срещне с този, на който е "длъжен", и да му върне дълга. Човек непрекъснато, през целия живот между раждане и смърт, затворен в такава взаимовръзка на сили, като душевно го объркват от всички страни, ставайки господари на неговия живот. вие трябва да разберете, че вие всъщност, постоянно носите в себе си следствията от предишните животи, така че постоянно ви се налага да изпитвате действията от предишните въплъщения. И така, вие трябва да си изясните, че в своя собствен живот вие се направлявате от сили, които сами не познавате. На етерното тяло въздействат тези форми, които вие самите сте създали на астрално ниво, а вашата съдба я създават съществата, силите от висшите сфери на Девакан, които вие самите сте вписали в Акашовата летопис. Тези сили или съществата добре известни на окултистите, те влизат в йерархията на подобни същности. Вие трябва да разберете, че както в астралното, така и в етерното и във физическите тела вие изобщо усещате влиянието на различни същества. Всичко, което вие правите непроизволно, всичко, към което вие сте тласкани, става под влиянието на различни същества.
към текста >>

Всичко, което вие правите непроизволно, всичко, към което вие сте тласкани, става под влиянието на различни същества.
вие трябва да разберете, че вие всъщност, постоянно носите в себе си следствията от предишните животи, така че постоянно ви се налага да изпитвате действията от предишните въплъщения. И така, вие трябва да си изясните, че в своя собствен живот вие се направлявате от сили, които сами не познавате. На етерното тяло въздействат тези форми, които вие самите сте създали на астрално ниво, а вашата съдба я създават съществата, силите от висшите сфери на Девакан, които вие самите сте вписали в Акашовата летопис. Тези сили или съществата добре известни на окултистите, те влизат в йерархията на подобни същности. Вие трябва да разберете, че както в астралното, така и в етерното и във физическите тела вие изобщо усещате влиянието на различни същества. Всичко, което вие правите непроизволно, всичко, към което вие сте тласкани, става под влиянието на различни същества. Това не се получава от нищото. Различните зародиши на човешката природа постоянно се проникват и изпъкват с други същества, и посветеният учител повелява да се извършват голям брой упражнения именно за това, за да бъдат изгонени, и човек да може да бъде все по-свободен и по-свободен. Съществата, с които е проникнато астралното тяло, които правят това тяло несвободно, се наричат демони. Вие във вашето астрално тяло постоянно бивате проникнати с тези демони, и тези същества, които вие създавате със своите верни или лъжливи мисли постепенно израстват в демони. Има добри демони произхождащи от добрите мисли.
към текста >>

В крайна сметка именно човекът извиква към живот такива същества, които после, когато той слезе на Земята, определят неговата вътрешна и външна съдба.
Има добри демони произхождащи от добрите мисли. Но лошите мисли и на първо място неистинните, лъжливите мисли пораждат, най-зловещите и отвратителни демони, които се оказват, ако мога така да се изразя, натъпкани в астралното тяло. По същия начин етерното тяло се пронизва от същества, от които човекът трябва да се освободи, призраци, или спектри. Накрая, има и такива, които проникват физическото тяло фантоми. Покрай тези три вида, има още други същества, които гонят и принуждават човешкия "Аз",това са духове, както и самият "Аз" е дух. В крайна сметка именно човекът извиква към живот такива същества, които после, когато той слезе на Земята, определят неговата вътрешна и външна съдба. Те оживяват в течение на вашия живот, така че вие чувствате всички тези демони, призраци и фантоми, които са създали вашите астрално, етерно и физическо тела. Всички те са в родство и се устремяват към вас, когато вие отново се прераждате. Погледнете, как тези истини са изразени в религиозните свидетелства. Ако в Библията се говори за изгонване на демони това не е някаква абстрактност, не, това трябва да се разбира в буквален смисъл. Какво е правил Христос Исус?
към текста >>

Всички те са в родство и се устремяват към вас, когато вие отново се прераждате.
По същия начин етерното тяло се пронизва от същества, от които човекът трябва да се освободи, призраци, или спектри. Накрая, има и такива, които проникват физическото тяло фантоми. Покрай тези три вида, има още други същества, които гонят и принуждават човешкия "Аз",това са духове, както и самият "Аз" е дух. В крайна сметка именно човекът извиква към живот такива същества, които после, когато той слезе на Земята, определят неговата вътрешна и външна съдба. Те оживяват в течение на вашия живот, така че вие чувствате всички тези демони, призраци и фантоми, които са създали вашите астрално, етерно и физическо тела. Всички те са в родство и се устремяват към вас, когато вие отново се прераждате. Погледнете, как тези истини са изразени в религиозните свидетелства. Ако в Библията се говори за изгонване на демони това не е някаква абстрактност, не, това трябва да се разбира в буквален смисъл. Какво е правил Христос Исус? Той е изцелявал обсебените от зли духове, унищожавал демоните от астралното тяло. Това са реални процеси, и това трябва да се разбира напълно буквално.
към текста >>

Той е изцелявал обсебените от зли духове, унищожавал демоните от астралното тяло.
Те оживяват в течение на вашия живот, така че вие чувствате всички тези демони, призраци и фантоми, които са създали вашите астрално, етерно и физическо тела. Всички те са в родство и се устремяват към вас, когато вие отново се прераждате. Погледнете, как тези истини са изразени в религиозните свидетелства. Ако в Библията се говори за изгонване на демони това не е някаква абстрактност, не, това трябва да се разбира в буквален смисъл. Какво е правил Христос Исус? Той е изцелявал обсебените от зли духове, унищожавал демоните от астралното тяло. Това са реални процеси, и това трябва да се разбира напълно буквално. И Сократ, този светъл ум, говори за своя демон, който действал в неговото астрално тяло. Това е бил един добър демон не бива да се представяте демоните непременно като лоши същества. Но има и ужасни, пагубни демони. Всички демони на лъжата действат по този начин, като че ли отблъскват човек назад в неговото развитие.
към текста >>

Това са реални процеси, и това трябва да се разбира напълно буквално.
Всички те са в родство и се устремяват към вас, когато вие отново се прераждате. Погледнете, как тези истини са изразени в религиозните свидетелства. Ако в Библията се говори за изгонване на демони това не е някаква абстрактност, не, това трябва да се разбира в буквален смисъл. Какво е правил Христос Исус? Той е изцелявал обсебените от зли духове, унищожавал демоните от астралното тяло. Това са реални процеси, и това трябва да се разбира напълно буквално. И Сократ, този светъл ум, говори за своя демон, който действал в неговото астрално тяло. Това е бил един добър демон не бива да се представяте демоните непременно като лоши същества. Но има и ужасни, пагубни демони. Всички демони на лъжата действат по този начин, като че ли отблъскват човек назад в неговото развитие. Доколкото в световната история лъжите на големите личности винаги създават такива демони на лъжата, които израстват до размери на много грозни същества,говори се за духовете на пречките, или препятствията.
към текста >>

Обратно, човек познаващ за действително само това, което присъства в сетивния свят, разпростира този свой образ на мислене върху собственото си физическо тяло, и в следващото прераждане то ще бъде предразположено към нервни заболявания, ще бъде дисхармоничен, нямащ твърд волеви център.
От едно тънко познаване на закона на кармата е произлязло самото духовно движение. Вие видяхте, че това, което се намира в етерното тяло, в следващия живот влияе на физическото тяло. Така склонността на човек да мисли по един напълно определен начин, влияе на физическото тяло, и за следващото прераждане не е без значение дали мислите духовно или материалистично. Човек, знаещ нещо за висшите светове,достатъчно е само да вярва в тях в своя следващ живот ще притежава хармонично физическото тяло, спокойна нервна система, тяло, което може да се управлява чак до нервите. Обратно, човек познаващ за действително само това, което присъства в сетивния свят, разпростира този свой образ на мислене върху собственото си физическо тяло, и в следващото прераждане то ще бъде предразположено към нервни заболявания, ще бъде дисхармоничен, нямащ твърд волеви център. Материалистът се разпада на части, а духът обединява, понеже той е единство. Такъв вид предразположеност се проявява в отделния човек по силата на съдбата в следващото въплъщение, но освен това, тя и преминава през поколенията, така че децата и внуците на тези хора, които са били материалистично настроени, трябва да изкупват това със слабост във своята нервна система и нервни заболявания. Такава нервозна епоха, каквато е нашата, се явява следствие на материалистичните настроения на предшестващото столетие, и великите Учители на човечеството осъзнали необходимостта да противопоставят на това течение течението на духовното мислене. Материализмът оказал влияние и на самата религия. Нима тези, които вярват в духовните светове, но не притежават воля за тяхното опознаване, не се явяват материалисти?
към текста >>

6. 1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 4 Декември 1916 GA_173 Карма на неистината

През всички наши разисквания, водени тук вече години наред, като червена нишка преминаваше констатацията колко важно е индивидът, обзет от импулсите на Духовната Наука, да придобие усет, чувство за това, доколко тя се вписва във всичко, което човечеството в досегашното си развитие е извело на повърхността на повърхността на духовния живот, а в действителност на живота като цяло; защото тривиален е възгледът, че духовният живот можел да бъде нещо само за себе си.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 4 Декември 1916 През всички наши разисквания, водени тук вече години наред, като червена нишка преминаваше констатацията колко важно е индивидът, обзет от импулсите на Духовната Наука, да придобие усет, чувство за това, доколко тя се вписва във всичко, което човечеството в досегашното си развитие е извело на повърхността на повърхността на духовния живот, а в действителност на живота като цяло; защото тривиален е възгледът, че духовният живот можел да бъде нещо само за себе си. Всъщност целият привидно материалистически живот не е нищо друго освен последица на духовния живот. Отпърво човек слабо разбира взаимовръзката между материалния и духовния живот, ако съзира както днес толкова често се случва духовния живот само в някакъв сбор от абстрактно-философски, абстрактно-научни и абстрактно-религиозни представи. Защото от досегашните разсъждения сигурно сте заключили, че религиозните представи на съвременността също са повлияни във висша степен от абстрактността, от представи и усещания, които биват разгръщани без участието на непосредствено реалния духовен живот. Такава абстрактна духовна култура не може да се намесва във външния живот това е възможно за култура,която черни от духовния живот. И ако човечеството не иска да се окаже изцяло в упадък, или по-нататъшния му развой една такава култура ще трябва все по-осезателно да се намесва във външния живот.
към текста >>

Избрахме ги за девиз действително не под въздействието на повърхностни импулси, както днес нерядко се прави подобен избор, а със съзнанието, че човек трябва да бъде подготвен с цялата си душа, с цялото си сърце, ако иска правилно да възприеме в душата си Духовната Наука и да я превърне в истинския импулс за своя живот.
Такава абстрактна духовна култура не може да се намесва във външния живот това е възможно за култура,която черни от духовния живот. И ако човечеството не иска да се окаже изцяло в упадък, или по-нататъшния му развой една такава култура ще трябва все по-осезателно да се намесва във външния живот. Днес все още малцина го виждат, тъй като малцина имат усет за онова, което духовното всъщност представлява. Известно е колко често съм наблягал, че тъкмо в непосредственото настояще е извънредно трудно да се обсъжда как Духовната Наука се вписва в най-разнообразните явления на съвременността, които днес събуждат у нас толкова болезнени чувства. Преди няколко години ние избрахме в известен смисъл за наш девиз Гьотевите думи "Мъдрост има само в истината"*1. Избрахме ги за девиз действително не под въздействието на повърхностни импулси, както днес нерядко се прави подобен избор, а със съзнанието, че човек трябва да бъде подготвен с цялата си душа, с цялото си сърце, ако иска правилно да възприеме в душата си Духовната Наука и да я превърне в истинския импулс за своя живот. Цялостната подготовка, необходима на човека, за да проникне точно днес по правилен начин в Духовната Наука, може да се обгърне с израза "Мъдрост има само в истината". В такъв случай обаче ще трябва думата "истина" да се приеме във всяко отношение насериозно и с достойнство. От чисто външно гледище в момента ние сме встъпили в едно развитие формално на европейския, а всъщност на цялостния земен живот, което развитие показва колко малко тъкмо в нашата днешна, така прехвалена съвременна култура душите са обсебени от онова, което трябва да изразява този девиз. Не го схващайте така, като че ли бих искал да уязвя точно нашите антропософски кръгове! Това би означавало,че ме разбирате напълно погрешно.
към текста >>

От чисто външно гледище в момента ние сме встъпили в едно развитие формално на европейския, а всъщност на цялостния земен живот, което развитие показва колко малко тъкмо в нашата днешна, така прехвалена съвременна култура душите са обсебени от онова, което трябва да изразява този девиз.
Известно е колко често съм наблягал, че тъкмо в непосредственото настояще е извънредно трудно да се обсъжда как Духовната Наука се вписва в най-разнообразните явления на съвременността, които днес събуждат у нас толкова болезнени чувства. Преди няколко години ние избрахме в известен смисъл за наш девиз Гьотевите думи "Мъдрост има само в истината"*1. Избрахме ги за девиз действително не под въздействието на повърхностни импулси, както днес нерядко се прави подобен избор, а със съзнанието, че човек трябва да бъде подготвен с цялата си душа, с цялото си сърце, ако иска правилно да възприеме в душата си Духовната Наука и да я превърне в истинския импулс за своя живот. Цялостната подготовка, необходима на човека, за да проникне точно днес по правилен начин в Духовната Наука, може да се обгърне с израза "Мъдрост има само в истината". В такъв случай обаче ще трябва думата "истина" да се приеме във всяко отношение насериозно и с достойнство. От чисто външно гледище в момента ние сме встъпили в едно развитие формално на европейския, а всъщност на цялостния земен живот, което развитие показва колко малко тъкмо в нашата днешна, така прехвалена съвременна култура душите са обсебени от онова, което трябва да изразява този девиз. Не го схващайте така, като че ли бих искал да уязвя точно нашите антропософски кръгове! Това би означавало,че ме разбирате напълно погрешно. Духовната Наука е нещо, което поне засега трябва по идеален начин да опознае връзката си с цялостната съвременна култура. И ако в тази съвременна култура става дума за работи, които правят напълно невъзможно заемането на правилно становище спрямо Духовната Наука, то с това ни най-малко не се има предвид кръгът, който като антропософски кръг съзнателно се опитва да вникне в духовните нужди на съвременността и се старае да открие кое е благотворно за нея, зачитайки коректно всичко създадено от тази съвременност. Външно погледнато в основата му, разбира се, са заложени вътрешни необходимости, които едва ли са се появили непредвидено, ние сме се озовали в една епоха, когато в рамките на духовния живот, излизащ на повърхността и заставащ пред душевния взор на всекиго, хората съвсем не са склонни да приемат истината в нейния буквален смисъл, в нейното изконно значение.
към текста >>

Поставят го тъкмо днес, в наше време в светлината, взета от принадлежността към някоя народностна или друга някаква общност.
Това би означавало,че ме разбирате напълно погрешно. Духовната Наука е нещо, което поне засега трябва по идеален начин да опознае връзката си с цялостната съвременна култура. И ако в тази съвременна култура става дума за работи, които правят напълно невъзможно заемането на правилно становище спрямо Духовната Наука, то с това ни най-малко не се има предвид кръгът, който като антропософски кръг съзнателно се опитва да вникне в духовните нужди на съвременността и се старае да открие кое е благотворно за нея, зачитайки коректно всичко създадено от тази съвременност. Външно погледнато в основата му, разбира се, са заложени вътрешни необходимости, които едва ли са се появили непредвидено, ние сме се озовали в една епоха, когато в рамките на духовния живот, излизащ на повърхността и заставащ пред душевния взор на всекиго, хората съвсем не са склонни да приемат истината в нейния буквален смисъл, в нейното изконно значение. Онова, което днес най-много интересува хората, те в никакъв случаи дори не за най-съкровените импулси на собствената си душа, нито в празнични мигове на своето усещане не го поставят в светлината на истината. Поставят го тъкмо днес, в наше време в светлината, взета от принадлежността към някоя народностна или друга някаква общност. По такива критерии съзнателно и несъзнателно преценяват хората днес и колкото по-кратко съставена е тяхната преценка, сиреч колкото по-малко реални виждания се влагат в една такава преценка, толкова по-удобно е това за днешната, за непосредствено днешната душа. Затова толкова често се правят съвсем невъзможни преценки и за големи, и за дребни неща от съвременността, след като тези преценки не се основават, пък и не искат да се основават на компетентни познания, ами винаги целят да отклонят вниманието от онова, за което действително става въпрос, и да го насочат към нещо съвсем друго, за което изобщо не става дума. Така днес се обсъждат например противоположностите на народите, дават се оценки за народите. Сред нас това естествено не би трябвало да става; понякога обаче се налага да си изясним заобикалящата ни обстановка, за да се сдобием с правилен критерий за оценяване. Дават се значи оценки за народите и липсва разбиране за онзи, който, вместо да дава подобни оценки, просто разсъждава над реалното; защото такива оценки за народите никога не съвпадат с реалността.
към текста >>

Затова толкова често се правят съвсем невъзможни преценки и за големи, и за дребни неща от съвременността, след като тези преценки не се основават, пък и не искат да се основават на компетентни познания, ами винаги целят да отклонят вниманието от онова, за което действително става въпрос, и да го насочат към нещо съвсем друго, за което изобщо не става дума.
И ако в тази съвременна култура става дума за работи, които правят напълно невъзможно заемането на правилно становище спрямо Духовната Наука, то с това ни най-малко не се има предвид кръгът, който като антропософски кръг съзнателно се опитва да вникне в духовните нужди на съвременността и се старае да открие кое е благотворно за нея, зачитайки коректно всичко създадено от тази съвременност. Външно погледнато в основата му, разбира се, са заложени вътрешни необходимости, които едва ли са се появили непредвидено, ние сме се озовали в една епоха, когато в рамките на духовния живот, излизащ на повърхността и заставащ пред душевния взор на всекиго, хората съвсем не са склонни да приемат истината в нейния буквален смисъл, в нейното изконно значение. Онова, което днес най-много интересува хората, те в никакъв случаи дори не за най-съкровените импулси на собствената си душа, нито в празнични мигове на своето усещане не го поставят в светлината на истината. Поставят го тъкмо днес, в наше време в светлината, взета от принадлежността към някоя народностна или друга някаква общност. По такива критерии съзнателно и несъзнателно преценяват хората днес и колкото по-кратко съставена е тяхната преценка, сиреч колкото по-малко реални виждания се влагат в една такава преценка, толкова по-удобно е това за днешната, за непосредствено днешната душа. Затова толкова често се правят съвсем невъзможни преценки и за големи, и за дребни неща от съвременността, след като тези преценки не се основават, пък и не искат да се основават на компетентни познания, ами винаги целят да отклонят вниманието от онова, за което действително става въпрос, и да го насочат към нещо съвсем друго, за което изобщо не става дума. Така днес се обсъждат например противоположностите на народите, дават се оценки за народите. Сред нас това естествено не би трябвало да става; понякога обаче се налага да си изясним заобикалящата ни обстановка, за да се сдобием с правилен критерий за оценяване. Дават се значи оценки за народите и липсва разбиране за онзи, който, вместо да дава подобни оценки, просто разсъждава над реалното; защото такива оценки за народите никога не съвпадат с реалността. Но ако някой разсъждава над реалностите и при това трябва да каже едно или друго за това или онова правителство, за тогова или оногова, за нещо, което се е разиграло при тази или онази политика, било то в някоя по-ежедневна взаимовръзка или пък поставяйки го на по-високо оценъчно равнище, тогава за него разсъждават така, като че ли е имал нещо съвсем друго предвид, а не каквото наистина е възнамерявал. Колко му е човек да даде примерно оценка за някой днешен държавник, който е замесен в съвременните дела.
към текста >>

Стигне ли тази оценка до ушите на някой сънародник на въпросния държавник, той се чувства засегнат; защото насоченото към реалността той отнася не към тази реалност, а към нещо, което изобщо не може де се дефинира, ако не бъде разгледано в светлината на духовно-научната реалност отнася го към своя народ,както той твърди, или към никой друг народ.
Така днес се обсъждат например противоположностите на народите, дават се оценки за народите. Сред нас това естествено не би трябвало да става; понякога обаче се налага да си изясним заобикалящата ни обстановка, за да се сдобием с правилен критерий за оценяване. Дават се значи оценки за народите и липсва разбиране за онзи, който, вместо да дава подобни оценки, просто разсъждава над реалното; защото такива оценки за народите никога не съвпадат с реалността. Но ако някой разсъждава над реалностите и при това трябва да каже едно или друго за това или онова правителство, за тогова или оногова, за нещо, което се е разиграло при тази или онази политика, било то в някоя по-ежедневна взаимовръзка или пък поставяйки го на по-високо оценъчно равнище, тогава за него разсъждават така, като че ли е имал нещо съвсем друго предвид, а не каквото наистина е възнамерявал. Колко му е човек да даде примерно оценка за някой днешен държавник, който е замесен в съвременните дела. Стигне ли тази оценка до ушите на някой сънародник на въпросния държавник, той се чувства засегнат; защото насоченото към реалността той отнася не към тази реалност, а към нещо, което изобщо не може де се дефинира, ако не бъде разгледано в светлината на духовно-научната реалност отнася го към своя народ,както той твърди, или към никой друг народ. И ето че днес навред по света витаят странни оценки. Представители на определени народи оценяват други народи, без да прозират, че една такава оценка е лишена от всякакво съдържание, че тя съвсем не излиза извън рамките на думите и затова не достига до каквото и да било преживяно съдържание. Помислете само колко много неща са необходими, за да се даде оценка за цял един народ, и в каква степен днес се да ват оценки за цели народи! И не само това, а някои се ангажират, така да се каже, вътрешно с оценката си, без да привеждат дори най-елементарни доказателства, нужни за такава оценка. Вярно, че не от всеки го може да се изисква да разполага с доказателства, ала от всекиго явно може да се изисква да прави оценките си с известна сдържаност, а не да ги представя пред хората като абсолютни.
към текста >>

И не само това, а някои се ангажират, така да се каже, вътрешно с оценката си, без да привеждат дори най-елементарни доказателства, нужни за такава оценка.
Колко му е човек да даде примерно оценка за някой днешен държавник, който е замесен в съвременните дела. Стигне ли тази оценка до ушите на някой сънародник на въпросния държавник, той се чувства засегнат; защото насоченото към реалността той отнася не към тази реалност, а към нещо, което изобщо не може де се дефинира, ако не бъде разгледано в светлината на духовно-научната реалност отнася го към своя народ,както той твърди, или към никой друг народ. И ето че днес навред по света витаят странни оценки. Представители на определени народи оценяват други народи, без да прозират, че една такава оценка е лишена от всякакво съдържание, че тя съвсем не излиза извън рамките на думите и затова не достига до каквото и да било преживяно съдържание. Помислете само колко много неща са необходими, за да се даде оценка за цял един народ, и в каква степен днес се да ват оценки за цели народи! И не само това, а някои се ангажират, така да се каже, вътрешно с оценката си, без да привеждат дори най-елементарни доказателства, нужни за такава оценка. Вярно, че не от всеки го може да се изисква да разполага с доказателства, ала от всекиго явно може да се изисква да прави оценките си с известна сдържаност, а не да ги представя пред хората като абсолютни. Ала дори и да не се стига дотам, човек трябва да е наясно каква разлика съществува между една съдържателна оценка, между едно съдържателно изречение и едно безсъдържателно изречение. И може да се каже, че големият грях на нашата култура днес се състои в това, дето живеем в безсъдържателни изречения, без да си изясняваме колко безсъдържателни са те. Днес ние повече от всякога сме свидетели как "Със думи водят спорове най-сложни, система с думи можем да градим*2. Но сме свидетели и на още нещо свидетели сме как с думи, лишени от съдържание, се прави история, политика и печалното е колко малко склонност съществува да се вникне именно в това.
към текста >>

Още по времето на Христос справедливостта като изпълнение на закона намира своята противоположност в милосърдието, както дългът в любовта, а законовият ред в доброволното следване.
"С удивление обаче чуваме от пророците на новото време, че старите думи свобода, равенство, братство били "бакалски идеали" и трябвало да се заменят с нови. Така например неотдавна от професор Шелен, .."*3 тъй като понастоящем това е извънредно необходимо, изрично подчертавам, че професорът не е немец, а швед, ще рече неутрален "който в съчинението си за "идеите на 1914 г." на старите думи от 1789 противопоставя новите от 1914 г. Назовава ги ред, дълг, справедливост! Впрочем тези уж нови думи, строго погледнато, също така са доста овехтели и изтъркани. В това противопоставяне намира израз прастарата борба, която характеризира духовния живот на човека: борбата между един вътрешен свят на свободна изява на личността и външния свят на закостенелия закон, на принудителните мерки. Още по времето на Христос справедливостта като изпълнение на закона намира своята противоположност в милосърдието, както дългът в любовта, а законовият ред в доброволното следване. Всъщност професор Шелен също мисли не за безусловно премахване на думите свобода, равенство, братство, станали излишни с отмиране на Ancien regime*4, а за един синтез между тях и новите думи от 1914 ред, дълг, справедливост. Но и този синтез не би бил нещо ново, тъй като през XVIII и XIX век той явно е бил осъществен в Англия дотолкова, доколкото това се допуска от несъвършенството на всички човешки институции. Това, че понастоящем този синтез вече не действа, доказва само как всички стойности и техните еквиваленти ведно с временния им синтез се превръщат във фраза, щом угасне божествената искра, която ги прави реални и живи. Свобода, равенство и братство означават една от формулите, получаващи действената си сила посредством социалната съвест,докато ред, дълг и справедливост за да станат действени предпоставят сугестивната мощ на някой авторитет. И едва тук, а не в господството на определена формула, се проявява липсата, която из основи решава съдбата на съвременното човечество: за господството на освобождаващите стойности мнозинството не притежава силата на социалната съвест, за господството на обвързващите отвън стойности липсва авторитетът.
към текста >>

Не му се иска да допусне до себе си онова, което е най-подходящо за разбиране на действителността.
Модерната техника, многократно облекчаваща човешкия живот, както и модерната икономика, безкрайно множаща материалните си средства, се насочват като инструменти на съвременния империализъм срещу природата на личността, като тласкат струпаните в бездушна маса хора в зъбчатия механизъм на интересите, които движат цивилизования живот. Човекът също се превръща в материал и в машинен детайл; доколкото подхожда за целта, дотолкова ще може да послужи. Но при това душевните стойности, изградени през отминалите културни епохи, трябва да рухнат... Днес тази култура е жива само в държавите извън империалистическата надпревара, или пък на село и в малките градове, където още има свободно време и спокойствие, съразмерност между дееспособност и натоварване онези задължителни предпоставки за една хубава култура на живеене, която в центровете на съвременната цивилизация бива стъпквана от убийствения вихър на прекомерността..." Такива гласове несъмнено доказват, че някои прозират какво липсва на съвременността. Те не са чак толкова много, ала човек се плаши, когато целта е да се подхване живият импулс на Духовната Наука. Не му се иска да допусне до себе си онова, което е най-подходящо за разбиране на действителността. Това пък стои във взаимовръзка главно с липсата на определен основен импулс за стремежа, а това е основният импулс към истината. Съществува склонност истината да се търси във фрази. Хората може да възприемат тези фрази и, ако желаят, още по-въодушевено да се проникват от тях, но с тази склонност те никога не ще смогнат да намерят истината, тъй като е нужен усет за фактите, независимо дали тези факти трябва да се търсят във физическия план или в духовния свят. Нека се вгледаме в живота днес: В крак ли върви стремежът към истината с интелекта, въплътен във външната култура, с достойния за огромно възхищение напредък, осъществен в тази външна култура? Не. Даже може да се каже, че в известно отношение хората са загубили доброто желание да проверяват дали съществуващото в действителността по някакъв начин се корени в истинното.
към текста >>

Това пък стои във взаимовръзка главно с липсата на определен основен импулс за стремежа, а това е основният импулс към истината.
Човекът също се превръща в материал и в машинен детайл; доколкото подхожда за целта, дотолкова ще може да послужи. Но при това душевните стойности, изградени през отминалите културни епохи, трябва да рухнат... Днес тази култура е жива само в държавите извън империалистическата надпревара, или пък на село и в малките градове, където още има свободно време и спокойствие, съразмерност между дееспособност и натоварване онези задължителни предпоставки за една хубава култура на живеене, която в центровете на съвременната цивилизация бива стъпквана от убийствения вихър на прекомерността..." Такива гласове несъмнено доказват, че някои прозират какво липсва на съвременността. Те не са чак толкова много, ала човек се плаши, когато целта е да се подхване живият импулс на Духовната Наука. Не му се иска да допусне до себе си онова, което е най-подходящо за разбиране на действителността. Това пък стои във взаимовръзка главно с липсата на определен основен импулс за стремежа, а това е основният импулс към истината. Съществува склонност истината да се търси във фрази. Хората може да възприемат тези фрази и, ако желаят, още по-въодушевено да се проникват от тях, но с тази склонност те никога не ще смогнат да намерят истината, тъй като е нужен усет за фактите, независимо дали тези факти трябва да се търсят във физическия план или в духовния свят. Нека се вгледаме в живота днес: В крак ли върви стремежът към истината с интелекта, въплътен във външната култура, с достойния за огромно възхищение напредък, осъществен в тази външна култура? Не. Даже може да се каже, че в известно отношение хората са загубили доброто желание да проверяват дали съществуващото в действителността по някакъв начин се корени в истинното. Но човек трябва да се сдобие с това чувство за истината във всекидневния живот, защото иначе не ще му се удаде да го извиси до разбирането на духовните светове.
към текста >>

Нека се вгледаме в живота днес: В крак ли върви стремежът към истината с интелекта, въплътен във външната култура, с достойния за огромно възхищение напредък, осъществен в тази външна култура?
Те не са чак толкова много, ала човек се плаши, когато целта е да се подхване живият импулс на Духовната Наука. Не му се иска да допусне до себе си онова, което е най-подходящо за разбиране на действителността. Това пък стои във взаимовръзка главно с липсата на определен основен импулс за стремежа, а това е основният импулс към истината. Съществува склонност истината да се търси във фрази. Хората може да възприемат тези фрази и, ако желаят, още по-въодушевено да се проникват от тях, но с тази склонност те никога не ще смогнат да намерят истината, тъй като е нужен усет за фактите, независимо дали тези факти трябва да се търсят във физическия план или в духовния свят. Нека се вгледаме в живота днес: В крак ли върви стремежът към истината с интелекта, въплътен във външната култура, с достойния за огромно възхищение напредък, осъществен в тази външна култура? Не. Даже може да се каже, че в известно отношение хората са загубили доброто желание да проверяват дали съществуващото в действителността по някакъв начин се корени в истинното. Но човек трябва да се сдобие с това чувство за истината във всекидневния живот, защото иначе не ще му се удаде да го извиси до разбирането на духовните светове. За да видите какво имам предвид, бих искал с един пример да Ви илюстрирам как на вълните на съвременната цивилизация се носи и се намесва в живота не само фразьорската, но и фактическата лъжа. Сега може да се хвърли поглед назад към някои събития, които разтърсват цяла Европа. Но човек трябва да се върне десетилетия назад и през тези десетилетия да познава точно събитията в техните най-важни характерни черти, ако иска да се сдобие изобщо с оценка за онова, което разтърсва света в момента; необходимо е обаче наличието на поглед за реалностите.
към текста >>

Сега може да се хвърли поглед назад към някои събития, които разтърсват цяла Европа.
Хората може да възприемат тези фрази и, ако желаят, още по-въодушевено да се проникват от тях, но с тази склонност те никога не ще смогнат да намерят истината, тъй като е нужен усет за фактите, независимо дали тези факти трябва да се търсят във физическия план или в духовния свят. Нека се вгледаме в живота днес: В крак ли върви стремежът към истината с интелекта, въплътен във външната култура, с достойния за огромно възхищение напредък, осъществен в тази външна култура? Не. Даже може да се каже, че в известно отношение хората са загубили доброто желание да проверяват дали съществуващото в действителността по някакъв начин се корени в истинното. Но човек трябва да се сдобие с това чувство за истината във всекидневния живот, защото иначе не ще му се удаде да го извиси до разбирането на духовните светове. За да видите какво имам предвид, бих искал с един пример да Ви илюстрирам как на вълните на съвременната цивилизация се носи и се намесва в живота не само фразьорската, но и фактическата лъжа. Сега може да се хвърли поглед назад към някои събития, които разтърсват цяла Европа. Но човек трябва да се върне десетилетия назад и през тези десетилетия да познава точно събитията в техните най-важни характерни черти, ако иска да се сдобие изобщо с оценка за онова, което разтърсва света в момента; необходимо е обаче наличието на поглед за реалностите. Обръщал съм Ви внимание върху това*6, че в някои окултни братства на Запада по мои данни през девет десетте години е ставало дума за сегашната световна война и че учениците в тези окултни братства са били обучавани с географски карти*7, на които било отбелязано как тази война щяла да промени Европа. Най-вече в английски окултни братства се сочела война, която трябвало да настъпи, чисто настъпване буквално било направлявано, която била подготвяна. Позовавам се изцяло на факти; и само по понятни причини се въздържам да Ви нарисувам географски карти, което лесно бих могъл да сторя и които безспорно са фигурирали в окултните братства на Запада. Тези окултни братства ведно с всичко присъединило се към тях са предугаждали големи преобразования, които във връзка с визираната от тях голяма европейска война трябвало да протекат произнасям всяко изречение напълно обмислено между Дунав и Егейско море и между Черно море и Адриатика.
към текста >>

Тези окултни братства ведно с всичко присъединило се към тях са предугаждали големи преобразования, които във връзка с визираната от тях голяма европейска война трябвало да протекат произнасям всяко изречение напълно обмислено между Дунав и Егейско море и между Черно море и Адриатика.
Сега може да се хвърли поглед назад към някои събития, които разтърсват цяла Европа. Но човек трябва да се върне десетилетия назад и през тези десетилетия да познава точно събитията в техните най-важни характерни черти, ако иска да се сдобие изобщо с оценка за онова, което разтърсва света в момента; необходимо е обаче наличието на поглед за реалностите. Обръщал съм Ви внимание върху това*6, че в някои окултни братства на Запада по мои данни през девет десетте години е ставало дума за сегашната световна война и че учениците в тези окултни братства са били обучавани с географски карти*7, на които било отбелязано как тази война щяла да промени Европа. Най-вече в английски окултни братства се сочела война, която трябвало да настъпи, чисто настъпване буквално било направлявано, която била подготвяна. Позовавам се изцяло на факти; и само по понятни причини се въздържам да Ви нарисувам географски карти, което лесно бих могъл да сторя и които безспорно са фигурирали в окултните братства на Запада. Тези окултни братства ведно с всичко присъединило се към тях са предугаждали големи преобразования, които във връзка с визираната от тях голяма европейска война трябвало да протекат произнасям всяко изречение напълно обмислено между Дунав и Егейско море и между Черно море и Адриатика. А едно от изреченията, които фигурирали там и което искам да цитирам почти буквално, гласи: Ако в мечтите си панславистите отидат още малко по-нататък, тогава отпърво на Балканите ще се осъществи нещо, което е в духа на европейското развитие (има се предвид в духа на тези окултни братства). Става дума за една широка мрежа, с която искам да занимая душата Ви. В тези окултни братства непрекъснато се е подемала темата за панславистичните мечти. Но не за мечти в сферата на културата, които естествено биха били напълно мотивирани кой, ако не ние в нашето духовнонаучно движение, би обърнал по-задълбочено внимание на онова, което живее в душата на Изтока, а за политически мечти, за политически преобразувания се е говорело. И понеже темата за панславистичните мечти е играела такава роля, може да се анализират малко реалности във физическия план, от които искам да приведа само един пример.
към текста >>

"Президентът на Петербургския комитет на Славянското благотворително дружество се обърна към министъра на външните работи с молба за оръжие и муниции за експедицията Набоков."
И понеже темата за панславистичните мечти е играела такава роля, може да се анализират малко реалности във физическия план, от които искам да приведа само един пример. Десетилетия наред имало един "Славянски благотворителен комитет"*8 под покровителството на руското правителство. Какво по-хубаво от един Славянски благотворителен комитет" под покровителството на едно могъщо правителство, нали така? А сега искам да Ви прочета едно писъмце, което има нещо общо с този комитет и носи дата 5 Декември 1887 г. В него четем следното: "Президентът на Петербургския комитет на Славянското благотворително дружество се обърна към министъра на външните работи с молба за оръжие и муниции за експедицията Набоков." Значи не ризки и гащички за децата, а муниции за някаква експедиция, свързана с подбуждането на революции в отделните държави на Балканите! Оттук сигурно виждате как онова, което несъмнено е лъжа – реализираната лъжа плува във водите на обществения живот. Някакъв "благотворителен комитет" безобидно, разбира се, дори похвално! – върти сделките на различни свързани с руското правителство революционни комитети, чиято задача е да подкопаят балканските държави. Не би ми било трудно да предложа десеторно, че дори и двадесеторно повече такива бележки.
към текста >>

Може би ще ми позволите да прибавя още една кратка към тях: През съдбоносната 1914 г.
Значи не ризки и гащички за децата, а муниции за някаква експедиция, свързана с подбуждането на революции в отделните държави на Балканите! Оттук сигурно виждате как онова, което несъмнено е лъжа – реализираната лъжа плува във водите на обществения живот. Някакъв "благотворителен комитет" безобидно, разбира се, дори похвално! – върти сделките на различни свързани с руското правителство революционни комитети, чиято задача е да подкопаят балканските държави. Не би ми било трудно да предложа десеторно, че дори и двадесеторно повече такива бележки. Може би ще ми позволите да прибавя още една кратка към тях: През съдбоносната 1914 г. начело на едно правителство на Балканите стоеше някой си Пашич*9. Това име сигурно все още се помни. По време на управлението на Обреновичите в Сърбия въпросният г-н Пашич минал в изгнание в една друга балканска държава. Може да се повдигне въпросът: какво е вършил там? Не искам да давам собствен отзив за този господин, но отново бих желал да Ви прочета едно кратко писъмце.
към текста >>

Днес кой ли не пише каквото си иска за отношението на Румъния към Русия или на Румъния към останалите държави.
Наричат ги, за да се постави една фраза на мястото на истината, "отношения на народите" Такива преценки се дават, без преценяващият да си е направил елементарен труд да провери данните, въпреки че те понякога биха могли да се намерят лесно. Естествено казваното от мен не бива да се схваща като характеристика на онези, които заедно с нас тук са обединени в Антропософското Общество. Но ние безспорно се намираме вътре в света и той ни въздейства най-малкото по един извънредно съдбоносен опосредствен начин, а именно като се оставяме да ни влияе нещо, наречено от някои хора велика сила пресата! Въздействието на пресата наистина е най-съдбоносното, което може да съществува, понеже то поначало фалшифицира и затъмнява всичко. Колко малко щеше да се пише, ако пишещите бяха призвани да пишат! Днес кой ли не пише каквото си иска за отношението на Румъния към Русия или на Румъния към останалите държави. Дори и през ум не им минава, че първата предпоставка за изявления относно това отношение би било прочитането на мемоарите на покойния крал Карол*11. Който пише, без да е сторил това, пише неща, които не си струва да бъдат четени даже и от най-простите хора. Времената са сериозни; ето защо на тези времена могат да служат само сериозни възгледи за света и живота. И тук целта е да се изпита известно усещане, което аз вече неведнъж съм окачествявал като необходимо: преди всичко да не се преценява прибързано, ами нещата да бъдат съпоставяни и оглеждани, за да ни кажат нещо. С течение на времето те ще ни кажат какво ли не.
към текста >>

Запознанството с възможно повече неща е най-добрата подготовка към истинското проникване в трудните и заплетени отношение на съвременния живот.
Дори и през ум не им минава, че първата предпоставка за изявления относно това отношение би било прочитането на мемоарите на покойния крал Карол*11. Който пише, без да е сторил това, пише неща, които не си струва да бъдат четени даже и от най-простите хора. Времената са сериозни; ето защо на тези времена могат да служат само сериозни възгледи за света и живота. И тук целта е да се изпита известно усещане, което аз вече неведнъж съм окачествявал като необходимо: преди всичко да не се преценява прибързано, ами нещата да бъдат съпоставяни и оглеждани, за да ни кажат нещо. С течение на времето те ще ни кажат какво ли не. Запознанството с възможно повече неща е най-добрата подготовка към истинското проникване в трудните и заплетени отношение на съвременния живот. Без да целя формулирането на преценка, бих желал просто да разкажа нещо и по този начин да посоча как неща, подобни на разказаните от мен сега, би трябвало да бъдат поставени редом с други, които се случват. Общоизвестно е каква значителна роля е изиграла румънската армия в Руско-турската война. След като руснаците предварително поискали разрешение да минат през Румъния, което не им било дадено, във войната настъпил момент, в който великият княз Николай*12, играл още тогава важна роля, написал следното послание към Румъния: "Елате ни на помощ, прекосете Дунав както искате и при каквито условия искате. Но елате бързо, защото турците ни претрепват." Сетне, както е известно, чрез намесата на румънската армия се постига благоприятен за Русия изход. Впоследствие румънският крал Карол поискал да участва и в мирните преговори, но не го допуснали.
към текста >>

След като руснаците предварително поискали разрешение да минат през Румъния, което не им било дадено, във войната настъпил момент, в който великият княз Николай*12, играл още тогава важна роля, написал следното послание към Румъния: "Елате ни на помощ, прекосете Дунав както искате и при каквито условия искате.
И тук целта е да се изпита известно усещане, което аз вече неведнъж съм окачествявал като необходимо: преди всичко да не се преценява прибързано, ами нещата да бъдат съпоставяни и оглеждани, за да ни кажат нещо. С течение на времето те ще ни кажат какво ли не. Запознанството с възможно повече неща е най-добрата подготовка към истинското проникване в трудните и заплетени отношение на съвременния живот. Без да целя формулирането на преценка, бих желал просто да разкажа нещо и по този начин да посоча как неща, подобни на разказаните от мен сега, би трябвало да бъдат поставени редом с други, които се случват. Общоизвестно е каква значителна роля е изиграла румънската армия в Руско-турската война. След като руснаците предварително поискали разрешение да минат през Румъния, което не им било дадено, във войната настъпил момент, в който великият княз Николай*12, играл още тогава важна роля, написал следното послание към Румъния: "Елате ни на помощ, прекосете Дунав както искате и при каквито условия искате. Но елате бързо, защото турците ни претрепват." Сетне, както е известно, чрез намесата на румънската армия се постига благоприятен за Русия изход. Впоследствие румънският крал Карол поискал да участва и в мирните преговори, но не го допуснали. И тъй като заел доста рязка позиция спрямо руското правителство, получил един твърде странен урок. В Букурещ пребивавали руски войски и човек много лесно можел да се убеди, че се възнамерява при обстоятелства от рода на току-що обрисуваните разбирате, че са могли да съществуват такива намерения кралят да бъде отстранен. И понеже той настоял руските войски да се изтеглят, отговорът на тогавашния министър Горчаков*13 бил извънредно безцеремонен, направо противен.
към текста >>

"Тягостната обстановка, създадена от действията на Вашите министри, не можа да промени искрения интерес, който изпитвам към Вас; съжалявам, че трябваше да намекна за евентуалните мерки, към които би ме принудило поведението на Вашето правителство."
И тъй като заел доста рязка позиция спрямо руското правителство, получил един твърде странен урок. В Букурещ пребивавали руски войски и човек много лесно можел да се убеди, че се възнамерява при обстоятелства от рода на току-що обрисуваните разбирате, че са могли да съществуват такива намерения кралят да бъде отстранен. И понеже той настоял руските войски да се изтеглят, отговорът на тогавашния министър Горчаков*13 бил извънредно безцеремонен, направо противен. Тогава кралят размислил понякога такива хора също размишляват и се утешил с това, че поне цар Александър не би одобрил такова не що и че то изцяло се дължи на вмешателство от страна на Горчаков. Затова той писал до царя и получил от него отговор, чиито съществени моменти искам да Ви прочета дословно. "Тягостната обстановка, създадена от действията на Вашите министри, не можа да промени искрения интерес, който изпитвам към Вас; съжалявам, че трябваше да намекна за евентуалните мерки, към които би ме принудило поведението на Вашето правителство." Разказвам един такъв факт само за да дам пример как човек би трябвало да подрежда събитията от последните десетилетия, та от самите тях да формира една или друга преценка. Защото единствено събитията могат да доведат до една наистина съдържателна преценка, а пък тъкмо събитията от последните десетилетия са от такъв вид, че поради преплитането на прекалено много нишки изобщо не се поддават на сумарна оценка. Но освен туй при всяка оценка трябва да се държи сметка дали оценъчните импулси, дали перспективите имат правилна нагласа. В това отношение може да се стигне до крайно горчив опит, а лично аз трябва да призная, че с оглед на нарасналата недружелюбност, с която понастоящем се сблъсквам във връзка тъкмо с този факт, изпитвам болезненото усещане колко малко склонност проявява светът към правилната перспективна нагласа и в какво нищожно количество съществува дори само желанието някой да бъде разбран, когато се опитва да оцени нещата по този начин, та за оценката си да може да постигне правилната перспективна нагласа. Без да отдавам собственото си мнение в полза на едната или другата страна, трябва да призная, че извън Германия едва ли съм срещал действително съчувствено-дружелюбни оценки за Германия.
към текста >>

Но освен туй при всяка оценка трябва да се държи сметка дали оценъчните импулси, дали перспективите имат правилна нагласа.
Тогава кралят размислил понякога такива хора също размишляват и се утешил с това, че поне цар Александър не би одобрил такова не що и че то изцяло се дължи на вмешателство от страна на Горчаков. Затова той писал до царя и получил от него отговор, чиито съществени моменти искам да Ви прочета дословно. "Тягостната обстановка, създадена от действията на Вашите министри, не можа да промени искрения интерес, който изпитвам към Вас; съжалявам, че трябваше да намекна за евентуалните мерки, към които би ме принудило поведението на Вашето правителство." Разказвам един такъв факт само за да дам пример как човек би трябвало да подрежда събитията от последните десетилетия, та от самите тях да формира една или друга преценка. Защото единствено събитията могат да доведат до една наистина съдържателна преценка, а пък тъкмо събитията от последните десетилетия са от такъв вид, че поради преплитането на прекалено много нишки изобщо не се поддават на сумарна оценка. Но освен туй при всяка оценка трябва да се държи сметка дали оценъчните импулси, дали перспективите имат правилна нагласа. В това отношение може да се стигне до крайно горчив опит, а лично аз трябва да призная, че с оглед на нарасналата недружелюбност, с която понастоящем се сблъсквам във връзка тъкмо с този факт, изпитвам болезненото усещане колко малко склонност проявява светът към правилната перспективна нагласа и в какво нищожно количество съществува дори само желанието някой да бъде разбран, когато се опитва да оцени нещата по този начин, та за оценката си да може да постигне правилната перспективна нагласа. Без да отдавам собственото си мнение в полза на едната или другата страна, трябва да призная, че извън Германия едва ли съм срещал действително съчувствено-дружелюбни оценки за Германия. На оценки, да вани с прекомерна сигурност, съм се натъквал, но на една действително съчувствено-дружелюбна оценка не. За сметка на това съм чувал невероятно много извънредно благосклонни оценки за разположеното околовръст. Никой да не смята,че приемам това като факт, който ме учудва.
към текста >>

В това отношение може да се стигне до крайно горчив опит, а лично аз трябва да призная, че с оглед на нарасналата недружелюбност, с която понастоящем се сблъсквам във връзка тъкмо с този факт, изпитвам болезненото усещане колко малко склонност проявява светът към правилната перспективна нагласа и в какво нищожно количество съществува дори само желанието някой да бъде разбран, когато се опитва да оцени нещата по този начин, та за оценката си да може да постигне правилната перспективна нагласа.
Затова той писал до царя и получил от него отговор, чиито съществени моменти искам да Ви прочета дословно. "Тягостната обстановка, създадена от действията на Вашите министри, не можа да промени искрения интерес, който изпитвам към Вас; съжалявам, че трябваше да намекна за евентуалните мерки, към които би ме принудило поведението на Вашето правителство." Разказвам един такъв факт само за да дам пример как човек би трябвало да подрежда събитията от последните десетилетия, та от самите тях да формира една или друга преценка. Защото единствено събитията могат да доведат до една наистина съдържателна преценка, а пък тъкмо събитията от последните десетилетия са от такъв вид, че поради преплитането на прекалено много нишки изобщо не се поддават на сумарна оценка. Но освен туй при всяка оценка трябва да се държи сметка дали оценъчните импулси, дали перспективите имат правилна нагласа. В това отношение може да се стигне до крайно горчив опит, а лично аз трябва да призная, че с оглед на нарасналата недружелюбност, с която понастоящем се сблъсквам във връзка тъкмо с този факт, изпитвам болезненото усещане колко малко склонност проявява светът към правилната перспективна нагласа и в какво нищожно количество съществува дори само желанието някой да бъде разбран, когато се опитва да оцени нещата по този начин, та за оценката си да може да постигне правилната перспективна нагласа. Без да отдавам собственото си мнение в полза на едната или другата страна, трябва да призная, че извън Германия едва ли съм срещал действително съчувствено-дружелюбни оценки за Германия. На оценки, да вани с прекомерна сигурност, съм се натъквал, но на една действително съчувствено-дружелюбна оценка не. За сметка на това съм чувал невероятно много извънредно благосклонни оценки за разположеното околовръст. Никой да не смята,че приемам това като факт, който ме учудва. Съвсем не е така.
към текста >>

Защото при тези оценки както казах, аз искам не да изразявам мнение, а да говоря само за формалната страна на оценките никъде по света не се държи сметка, че към даден народ бива отнасяно нещо, което никой не е имал предвид по отношение на народа.
Съвсем не е така. Напротив, ни най-малко не се учудвам, а се опитвам само да разбера защо е така. Става дума именно да бъде забелязано, че изобщо липсва желание за перспективна нагласа, че нейната необходимост дори не се предполага, че ако днес някой иска да оцени например живеещите в Централна Европа, оценката се нуждае от съвсем друга, перспективна нагласа в сравнение с тази, ако иска да оцени живеещите околовръст. Липсва най-малката представа какво значи, че там, където се простира Централна Европа всеки отделен човек като индивид е уязвим и застрашен, така че там въпросът опира до човешки работи, докато околовръст се касае за държавни и политически работи, и че това налага съвсем друг вид оценка. Преценява се, бих казал, с еднакъв аршин, което в случая е лишено от всякакъв смисъл. Защото при тези оценки както казах, аз искам не да изразявам мнение, а да говоря само за формалната страна на оценките никъде по света не се държи сметка, че към даден народ бива отнасяно нещо, което никой не е имал предвид по отношение на народа. Не се взема предвид, че онова, което се нарича Британска империя, е включвало в сферата на господство то си една четвърт от цялата сегашна земна суша, Русия една седма, Франция една тринадесета. Сумирано, това прави приблизително половината от непокритата от море земна площ! Понятно ми е, че благоволението, което се отдава на тази страна, може, разбира се, да се пресметне, като математически изразено бъде умножено с определен коефициент, а именно с величината. Все пак естествена е зависимостта от онова, което властва над половината земя! Това ми е понятно.
към текста >>

Но аз не бих изпълнил дълга си, ако чисто и просто осветля нещата окултно, без да съм посочил и онова, което е реалност във физическия план.
Това не биваше да се случи! Нещата могат да се видят, без човек да се ангажира емоционално в една или друга насока. Много по-важно от субективните симпатии и антипатии, много по-важно от пулсиращото по такъв опустошителен на чин през всекидневната преса е преди всичко онова, което отделни лелеещи за обективност хора мислят за събитията на съвременността. В близко време на тези неща искам да се спра малко по-задълбочено и от окултна гледна точка. Но аз не бих изпълнил дълга си, ако чисто и просто осветля нещата окултно, без да съм посочил и онова, което е реалност във физическия план. Не мога да Ви създам удобството да превърна оценката така да се каже във въздушна кула, та никой да не пострада; казваното за духовните отношения е редно да хвърля поне малко светлина и върху онова, което може да се знае и би трябвало да се знае за физическия план. Затуй ми позволете да насоча вниманието Ви към нещо, което може би ще Ви заинтригува и което, струва ми се, при вече подразбиращата се непредубеденост на тук присъстващите приятели няма да предизвика осезаемо недоволство. Просто съм длъжен да изпълнявам своя дълг добросъвестно, като привеждам и такива доказателства. В днешно време несъмнено има люде, които се стараят да се взират проницателно в нещата и да ги представят така, както са протекли. Първоначално би могло да се сметне, че всички хора са предубедени.
към текста >>

Затуй ми позволете да насоча вниманието Ви към нещо, което може би ще Ви заинтригува и което, струва ми се, при вече подразбиращата се непредубеденост на тук присъстващите приятели няма да предизвика осезаемо недоволство.
Нещата могат да се видят, без човек да се ангажира емоционално в една или друга насока. Много по-важно от субективните симпатии и антипатии, много по-важно от пулсиращото по такъв опустошителен на чин през всекидневната преса е преди всичко онова, което отделни лелеещи за обективност хора мислят за събитията на съвременността. В близко време на тези неща искам да се спра малко по-задълбочено и от окултна гледна точка. Но аз не бих изпълнил дълга си, ако чисто и просто осветля нещата окултно, без да съм посочил и онова, което е реалност във физическия план. Не мога да Ви създам удобството да превърна оценката така да се каже във въздушна кула, та никой да не пострада; казваното за духовните отношения е редно да хвърля поне малко светлина и върху онова, което може да се знае и би трябвало да се знае за физическия план. Затуй ми позволете да насоча вниманието Ви към нещо, което може би ще Ви заинтригува и което, струва ми се, при вече подразбиращата се непредубеденост на тук присъстващите приятели няма да предизвика осезаемо недоволство. Просто съм длъжен да изпълнявам своя дълг добросъвестно, като привеждам и такива доказателства. В днешно време несъмнено има люде, които се стараят да се взират проницателно в нещата и да ги представят така, както са протекли. Първоначално би могло да се сметне, че всички хора са предубедени. Но все пак има разлики в предубедеността и на нея също би трябвало да се отдели малко внимание. Без да се схваща като препоръка иди хвалебствие, все пак бих искал да спомена интересния факт, че тук, в Швейцария, излезе една книжка: "Към историята на избухването на войната, представена според официалните документи на кралското великобританско правителство" от д-р Якоб Pyxти*15.
към текста >>

Без да се схваща като препоръка иди хвалебствие, все пак бих искал да спомена интересния факт, че тук, в Швейцария, излезе една книжка: "Към историята на избухването на войната, представена според официалните документи на кралското великобританско правителство" от д-р Якоб Pyxти*15.
Затуй ми позволете да насоча вниманието Ви към нещо, което може би ще Ви заинтригува и което, струва ми се, при вече подразбиращата се непредубеденост на тук присъстващите приятели няма да предизвика осезаемо недоволство. Просто съм длъжен да изпълнявам своя дълг добросъвестно, като привеждам и такива доказателства. В днешно време несъмнено има люде, които се стараят да се взират проницателно в нещата и да ги представят така, както са протекли. Първоначално би могло да се сметне, че всички хора са предубедени. Но все пак има разлики в предубедеността и на нея също би трябвало да се отдели малко внимание. Без да се схваща като препоръка иди хвалебствие, все пак бих искал да спомена интересния факт, че тук, в Швейцария, излезе една книжка: "Към историята на избухването на войната, представена според официалните документи на кралското великобританско правителство" от д-р Якоб Pyxти*15. Тази публикация се различава значително от онова, което днес се среща навред по протежение на половината земя относно така наречената вина на Централните сили. Тя е издържана в строго научна форма, дори малко педантично, как то се процедира в исторически семинари, и използва предимно документи на британското правителство. В нея се стига до едно заключение, което тук нарочно не искам да възпроизведа, понеже се отклонява много от онази оценка за центъра на Европа, която обикновено се чува в периферията. Накрая се казва: "Историята обаче не може да се фалшифицира вечно, легендата не е способна да устои пред научното изследване, тъмните комбинации излизат на бял свят, колкото изкусно и фино да са били замислени."
към текста >>

Това несъмнено е факт, заслужаващ респект, тъй като никой не ще посмее да обвини семинара по история към Бернския университет, че е бил подкупен или нещо подобно.
В нея се стига до едно заключение, което тук нарочно не искам да възпроизведа, понеже се отклонява много от онази оценка за центъра на Европа, която обикновено се чува в периферията. Накрая се казва: "Историята обаче не може да се фалшифицира вечно, легендата не е способна да устои пред научното изследване, тъмните комбинации излизат на бял свят, колкото изкусно и фино да са били замислени." Тази книга, възникнала в историческия семинар на един университет, бе наградена дори от Бернския университет. Следователно днес съществува наградена от швейцарски университет книга, която се опитва да представи нещата по-иначе, отколкото те понастоящем често се срещат според описанията от гледище на периферията. Това несъмнено е факт, заслужаващ респект, тъй като никой не ще посмее да обвини семинара по история към Бернския университет, че е бил подкупен или нещо подобно. Нека приведа и още един факт. От известно време се води дискусия между Клемансо, мистър Арчър и Георг Брандес*16 с един акцент! Преди войната това не беше обичайно. Георг Брандес е датчанин, датски писател. Повечето от Вас сигурно го познават, защото той е един от най-успешните европейски писатели.
към текста >>

Не смятайте, че днес го споменавам заради особено предпочитание, тъй като той се числи към най-несимпатичните ми писатели, към писателите, които понасям най-трудно.
Нека приведа и още един факт. От известно време се води дискусия между Клемансо, мистър Арчър и Георг Брандес*16 с един акцент! Преди войната това не беше обичайно. Георг Брандес е датчанин, датски писател. Повечето от Вас сигурно го познават, защото той е един от най-успешните европейски писатели. Не смятайте, че днес го споменавам заради особено предпочитание, тъй като той се числи към най-несимпатичните ми писатели, към писателите, които понасям най-трудно. След тези уводни думи ще Ви прочета последната статия, написана от Брандес по повод на един спор с Грей*17, мистър Арчър и Клемансо. Но, както казах, разчитам, че ще се потвърди онова, което предпоставих по отношение на нашия кръг: наличието на умение да се прави разлика и да не се допуска, че искам да злепоставя никой народ. Изразявам не свое мнение, а само Ви чета статия от Георг Брандес. Той пише: "Тъй като било в чуждестранни вестници, било в онези анонимни писма, от които цветът на датския плебс излъчва своя аромат съм срещал нападки и лично срещу мен, нека веднъж завинаги да отбележа само следното: Имам честта да бъда член на три видни лондонски клуба, бях президент на единия и вицепрезидент на другия, почетен член съм на три научни дружества и почетен доктор на един шотландски университет.
към текста >>

Следователно с Великобритания ме свързват здрави връзки, дължа дълбока благодарност на литературната и художествената общественост в Англия и винаги съм изпитвал силна привързаност към британския начин на живот и дух.
След тези уводни думи ще Ви прочета последната статия, написана от Брандес по повод на един спор с Грей*17, мистър Арчър и Клемансо. Но, както казах, разчитам, че ще се потвърди онова, което предпоставих по отношение на нашия кръг: наличието на умение да се прави разлика и да не се допуска, че искам да злепоставя никой народ. Изразявам не свое мнение, а само Ви чета статия от Георг Брандес. Той пише: "Тъй като било в чуждестранни вестници, било в онези анонимни писма, от които цветът на датския плебс излъчва своя аромат съм срещал нападки и лично срещу мен, нека веднъж завинаги да отбележа само следното: Имам честта да бъда член на три видни лондонски клуба, бях президент на единия и вицепрезидент на другия, почетен член съм на три научни дружества и почетен доктор на един шотландски университет. Следователно с Великобритания ме свързват здрави връзки, дължа дълбока благодарност на литературната и художествената общественост в Англия и винаги съм изпитвал силна привързаност към британския начин на живот и дух. От страна на Германската империя и на Австро-Унгария никога не ми е била оказвана по някакъв начин дори най-малката чест, не съм получавал дори най-малкото "червено птиче" от четвърта степен",не съм бил член на никое германско сдружение,нито на научно дружество и никога германски университет не ме е удостоявал с най-дребно отличие." Въпреки че в тази сфера съм чувал доста много, аз също никога не съм чувал някое германско дружество да е било склонно да даде отличие на Георг Брандес; по-скоро би проявило склонност здравата да ругае по негов адрес! "Заради изявленията ми относно Северен Шлезвиг от близо двайсет години германската преса ме хули с все сила. Следователно изобщо не може да се твърди, че са ме били подкупили да защитавам каузата на Германия."
към текста >>

Виждате, че за един германец не съществува никакво основание да изпитва особена любов към Георг Брандес.
Това, драги приятели, беше кратко въведение. Ще добавя само, че Брандес беше най-интимен приятел на Клемансо. Веднъж в Австрия, докато двамата пребиваваха в имението на едно познато семейство, лично аз попаднах на една пейка, на която както ми бе разказано Клемансо и Брандес са седели във великолепно, любвеобилно единение и на която бяха издълбани двете имена "Клемансо и Брандес" От тогава в това красиво силезийско обиталище" пейката се нарича пейка на Клемансо и Брандес. Един път, като изнасял лекция в Будапеща, Георг Брандес заявил: "Тъй като не умея да си служа с унгарския език, няма да Ви говоря на унгарски, а понеже езика на немците харесвам толкова малко, колкото и тях самите, няма да говоря и на немски, а ще изнеса лекцията си на френски език." Виждате, че за един германец не съществува никакво основание да изпитва особена любов към Георг Брандес. Сетне продължава: "Следователно изобщо не може да се твърди, че са ме били подкупили да защитавам каузата на Германия. Ако смятаното от мене за истина съм изразявал безпристрастно, това положително се е дължало на нещо друго, а не заради туй, че съм разчитал на благоволението на кайзера, както неуместно внушава господин Клемансо." Не знам дали след написването на това изречение едното от имената на пейката вече не е заличено! По-нататък Брандес пише:
към текста >>

не доказва сама по себе си нищо друго освен известно безгрижие, небрежност, немара и недостатъчна предвидливост на отговорните места.
Не знам дали след написването на това изречение едното от имената на пейката вече не е заличено! По-нататък Брандес пише: "Мистър Арчър изхожда от постановката, че единствено Централните сили (известни лица от тези сили) били виновни за войната и се били подготвяли за нея. Това е все същата постановка, на която човек непрестанно се натъква при съюзниците:недостатъчната подготвеност за войната доказвала, че едната страна била агнето, а другата вълкът. По мое мнение липсата на готовност за война у една сухоземна сила през лятото на 1914 г. не доказва сама по себе си нищо друго освен известно безгрижие, небрежност, немара и недостатъчна предвидливост на отговорните места. Ето защо една нация спокойно може да се е надявала чрез война да овладее насилствено откъснати нейни провинции. Не е трудно човек да си представи, че общественото мнение отдавна е окачествявало една такава война като свещен дълг и че някой въпреки това е бил достатъчно нехаен да не поддържа военното си дело на равнище. А важащото за една сухоземна сила е валидно в не по-малка степен за една военноморска. І На 27.
към текста >>

Той отговаря: "Както вече нееднократно бе изтъквано, тази страна няма задължения, които да са останали неизвестни на обществеността и парламента, и които биха могли да я тласнат към участие в някаква война."
В скоби Брандес добавя: "Извънредно странно твърдение." "По време на интерпелационните дебати през февруари 1913 г. лорд Хю Сесил казва: "Доста широко разпространено е убеждението, че страната се е обвързала с някакво задължение не точно договор, а задължение, което се основавало на дадено от правителството уверение да се съдейства на значителна въоръжена сила в Европа." Мистър Аскуит прекъсва оратора с думите: "Чувствам се принуден да заявя, че това не е истина." На 24 Март 1913 г. министър-председателят отново бива запитан дали при известни обстоятелства британски войски биха могли да бъдат свикани с цел прехвърлянето им на континента. Той отговаря: "Както вече нееднократно бе изтъквано, тази страна няма задължения, които да са останали неизвестни на обществеността и парламента, и които биха могли да я тласнат към участие в някаква война." Дали този отговор съответства на истината? Когато през следващата година отново плъзват слухове, сър Едуард Грей отговаря на 28 Април 1914 г.: "В момента положението на нещата е същото, както министър-председателят го окачестви в отговора си на 24 Март 1913 г." При повторно запитване на 11 юни 1914 г. Сър Едуард Грей отвръща: "Не съществуват никакви неоповестени споразумения, които биха възпрепятствали или ограничили парламента или правителството в свободата им да вземат решения дали Великобритания да участва в една война." Това явно и без преувеличение може да се нарече увъртане. Нали все пак съществува писмото до М.
към текста >>

Камбон от 22 Ноември 1912 г., където Англия с ужасния канцеларски стил на дипломатическия език, но недвусмислено се обвързва да участва във всяко военно начинание, към което Русия би съумяла да подбуди Франция."
Дали този отговор съответства на истината? Когато през следващата година отново плъзват слухове, сър Едуард Грей отговаря на 28 Април 1914 г.: "В момента положението на нещата е същото, както министър-председателят го окачестви в отговора си на 24 Март 1913 г." При повторно запитване на 11 юни 1914 г. Сър Едуард Грей отвръща: "Не съществуват никакви неоповестени споразумения, които биха възпрепятствали или ограничили парламента или правителството в свободата им да вземат решения дали Великобритания да участва в една война." Това явно и без преувеличение може да се нарече увъртане. Нали все пак съществува писмото до М. Камбон от 22 Ноември 1912 г., където Англия с ужасния канцеларски стил на дипломатическия език, но недвусмислено се обвързва да участва във всяко военно начинание, към което Русия би съумяла да подбуди Франция." Стилът наистина е нещо, което причинява страхотна болка. "А още по-странно завършва речта на министъра на външните работи, който казва: "Но ако се наложи да бъде постигната някаква договореност, която да направи необходимо оттеглянето или изменянето на изявлението на министър-председателя, то тя по мое мнение би трябвало да се представи на парламента и аз приемам като даденост, че това непременно ще стане." Цял свят знае, че това не стана. ІІ Приведените извадки от парламентарни речи доказват, че Великобритания не е била неподготвена за война с Германия. Мистър Арчър смята за установено, че от страна на Германия една война с Великобритания била страстно желана.
към текста >>

Своята дружелюбност към Англия бе доказал чрез отказа си да приеме в Берлин пратениците на бурския народ, които били аплодирани в цяла Европа; както изрично оповестил в известното интервю за "Дейли телеграф" през 1908 г.*20, той отклонил поканата на Русия и Франция съвместно с тях да направи постъпки пред Англия за прекратяване на Бурската война.
Във връзка с това германското правителство може да се нарече наивно, но неприятната му изненада е извън всяко съмнение. Както удостоверява сполучливо С. Х Нормьн, кайзер Вилхелм е имал известно основание да се надява на неутралност от страна на Англия. През 1900-1901 г. той бе предотвратил една европейска коалиция, която целяла да принуди Англия да гарантира на Южноафриканските републики мир при благоприятни условия. Своята дружелюбност към Англия бе доказал чрез отказа си да приеме в Берлин пратениците на бурския народ, които били аплодирани в цяла Европа; както изрично оповестил в известното интервю за "Дейли телеграф" през 1908 г.*20, той отклонил поканата на Русия и Франция съвместно с тях да направи постъпки пред Англия за прекратяване на Бурската война. Нито Франция, нито Русия се осмеляват да му противоречат." Бих могъл да добавя още нещо от писанията във въпросния "Дейли телеграф", което да прозвучи далеч по-ярко в сравнение с казаното от Георг Брандес тук, ала не желая да правя никакви добавки! "Следователно по онова време кайзерът съвсем не е ламтял толкова за война е Англия. И никак не би било лесно да убедиш един мислещ човек в това, че шест години след публикуване на интервюто той усърдно се бил заел да поведе война едновременно е цялото земно кълбо.
към текста >>

(1 did not think, we could give а promise of neutrality on that condition alone.) Дали би дал съгласието си, ако Германия гарантира целостта както на Франция, така и на колониите и?
Тя внимателно опипва почвата. Германският канцлер предлага на сър Едуард Гоушън застъпничеството си за ненакърняване на френската държавна територия, ако на Германия й е отредено да надвие Франция и Русия. Сър Едуард Грей се отнася отрицателно, понеже Германия не иска да разпростре гаранцията си и върху френските колонии. После княз Лихновск*21, посланик на Германия в Лондон, запитва дали Англия ще се съгласи да остане неутрална, ако германците не нарушат неутралитета на Белгия. Такава гаранция сър Едуард Грей не желае да даде, той иска да си запази свобода на действие. (1 did not think, we could give а promise of neutrality on that condition alone.) Дали би дал съгласието си, ако Германия гарантира целостта както на Франция, така и на колониите и? Не, не желаел да се обвързва. А ще посочи ли тогава сам условията, при които би бил склонен да обещае неутралитета? Също така не. (The ambassa dor pressed те ак to whether 1 could formulate conditions on which we would remain neutral. Не even suggested that the integrity of France and her Colonies might be guaranteed.
към текста >>

Към брошурата се отправяше упрекът, че не ругае така, както се pyгae на всяка крачка.
От нея би научил какво е трябвало да препратят германските обитатели на Камерун петдесетина госпожи и господа, изненадани там от обявяването на войната, когато английски офицери накарали да ги затворят и ги оставили под надзора на чернокожи, които ги малтретирали. Те страдали от глад и жажда. Помолели ли за вода, давали им я във ведра за нечистотии, а един британски офицер заявил: "Няма значение дали германските свине имат вода за пиене или не." Вода за миене също не получавали по време на пътуването си от Лаго до Англия." В брошурата си не съм отегчавал никого с описването на такива факти; при все това ме упрекнаха, че не пригласям в същия тон, в който се приглася навред. Оспорваше се не казаното от мен в брошурата, ами се роптаеше, че в нея липсва онова, което се говори повсеместно. Към брошурата се отправяше упрекът, че не ругае така, както се pyгae на всяка крачка. По-нататък Георг Брандес казва: "Ето как изглежда английският милитаризъм. Да не би той да е значително по-добър от пруския, когато у англичаните,както и у другите народности на земята, националното чувство бъде разпалено до безумие? IV Нека мистър Арчър ведно с други изтъкнати мъже във и извън Великобритания най-сетне прекрати безконечното разследване, в което бях въвлечен и аз, относно това, кой носел вината за войната и кой чрез изхода и трябвало да изкупи тази вина,и по-добре да се обърне към единствено важния и решителен въпрос, а именно как да се намери изходът от тази преизподня, към която наистина може да се отнесе казаното в "Макбет".
към текста >>

Нека мистър Арчър ведно с други изтъкнати мъже във и извън Великобритания най-сетне прекрати безконечното разследване, в което бях въвлечен и аз, относно това, кой носел вината за войната и кой чрез изхода и трябвало да изкупи тази вина,и по-добре да се обърне към единствено важния и решителен въпрос, а именно как да се намери изходът от тази преизподня, към която наистина може да се отнесе казаното в "Макбет".
Към брошурата се отправяше упрекът, че не ругае така, както се pyгae на всяка крачка. По-нататък Георг Брандес казва: "Ето как изглежда английският милитаризъм. Да не би той да е значително по-добър от пруския, когато у англичаните,както и у другите народности на земята, националното чувство бъде разпалено до безумие? IV Нека мистър Арчър ведно с други изтъкнати мъже във и извън Великобритания най-сетне прекрати безконечното разследване, в което бях въвлечен и аз, относно това, кой носел вината за войната и кой чрез изхода и трябвало да изкупи тази вина,и по-добре да се обърне към единствено важния и решителен въпрос, а именно как да се намери изходът от тази преизподня, към която наистина може да се отнесе казаното в "Макбет". О horror horror, Ьопот! Топкие пот heart Cannot conceive пот пате thee..."*24 Воюващите са ненаситни. Нали в Париж бе решено търговската война да се води докрай, дори ако войната на оръжията бъде приключена.
към текста >>

Той обърна внимание на това, че трайно подобряване на положението в Европа може да се постигне само ако стремящата се към мир част бъде принудена да премахне или поне да намали митата, но при осигуряване на напълно справедлива взаимност.
В края на войната при всички случаи ще трябва да се сключи споразумение; и тъй като тя имаше икономически характер, редно е споразумението също да бъде икономическо. Като фактор в свободната търговия Англия посочи пътя на целия свят. Спогодбите по митнически въпроси ще станат неизбежни, неминуемо ще трябва да се правят взаимни отстъпки и да се търси по-голяма свобода, та в крайна сметка да се стигне до световна свободна търговия. Един мъж от страната, която поначало пострада най-много от войната, белгийският фабрикант от Шарлероа г-н Анри Ламбер*25, изрече спасителната дума, прокарваща пътя на мира, а именно, че единствената благоразумна и далновидна политика, в случая митническата политика, е да бъдеш справедлив, позволявайки на противниковата страна да живее. Той обърна внимание на това, че трайно подобряване на положението в Европа може да се постигне само ако стремящата се към мир част бъде принудена да премахне или поне да намали митата, но при осигуряване на напълно справедлива взаимност. Премахването на митото изглежда единственото разумно и ефикасно средство за елиминиране на известния в икономическата надпревара метод на борба, който англичаните наричат дъмпинг и в който разгорещено упрекват германците. Митнически конвенции ще бъдат неизбежни дори в невероятния случай, че войната продължи до една унищожителна за противника победа, за която би трябвало още милиони и милиони хора да се пожертват по фронтовете или да погинат от рани, болести и лишения в тила. Ако приемем, че победителят реши да наложи (както го изисква Парижката икономическа конференция) на победения такова онеправдаване по отношение на митата, с което да го принизи на по-ниско стопанско равнище, тогава това би означавало връщане на човечеството към системата на поробване на народите! Тогава потиснатият, разбира се, ще се стреми с все сила да се изправи на крака, ще използва всяка разпра между победителите и в течение на половин век ще се е освободил.
към текста >>

Ако приемем, че победителят реши да наложи (както го изисква Парижката икономическа конференция) на победения такова онеправдаване по отношение на митата, с което да го принизи на по-ниско стопанско равнище, тогава това би означавало връщане на човечеството към системата на поробване на народите!
Спогодбите по митнически въпроси ще станат неизбежни, неминуемо ще трябва да се правят взаимни отстъпки и да се търси по-голяма свобода, та в крайна сметка да се стигне до световна свободна търговия. Един мъж от страната, която поначало пострада най-много от войната, белгийският фабрикант от Шарлероа г-н Анри Ламбер*25, изрече спасителната дума, прокарваща пътя на мира, а именно, че единствената благоразумна и далновидна политика, в случая митническата политика, е да бъдеш справедлив, позволявайки на противниковата страна да живее. Той обърна внимание на това, че трайно подобряване на положението в Европа може да се постигне само ако стремящата се към мир част бъде принудена да премахне или поне да намали митата, но при осигуряване на напълно справедлива взаимност. Премахването на митото изглежда единственото разумно и ефикасно средство за елиминиране на известния в икономическата надпревара метод на борба, който англичаните наричат дъмпинг и в който разгорещено упрекват германците. Митнически конвенции ще бъдат неизбежни дори в невероятния случай, че войната продължи до една унищожителна за противника победа, за която би трябвало още милиони и милиони хора да се пожертват по фронтовете или да погинат от рани, болести и лишения в тила. Ако приемем, че победителят реши да наложи (както го изисква Парижката икономическа конференция) на победения такова онеправдаване по отношение на митата, с което да го принизи на по-ниско стопанско равнище, тогава това би означавало връщане на човечеството към системата на поробване на народите! Тогава потиснатият, разбира се, ще се стреми с все сила да се изправи на крака, ще използва всяка разпра между победителите и в течение на половин век ще се е освободил. Съюзите ни имат дори половинвековна трайност. Следователно мирното бъдеще на Европа се базира на свободната търговия. По думите на Кобдън свободната търговия е най-добрият миротворец.
към текста >>

Не изразяване на мнение, а посочване на онова, което е необходимо в наше време, когато трябва да се търси истината ето към какво съм се стремил аз.
По думите на Кобдън свободната търговия е най-добрият миротворец. Нещо повече дори тя е единственият възможен миротворец. В предишни времена на старите коне, които трябвало да въртят мелничните камъни, им избождали очите. Точно така, със заслепени за заобикалящата ги реалност очи, нещастните народи в Европа въртят сега по принуда и доброволно мелничните камъни на войната." Това е неутрална оценка, но от човек, който оценява не фразьорски, ами в оценката си привежда множество факти и посочва възможността за правилно съпоставяне на тези факти помежду им. Не изразяване на мнение, а посочване на онова, което е необходимо в наше време, когато трябва да се търси истината ето към какво съм се стремил аз. Защо да е невъзможно отлагането поне в собствената душа на дадена оценка, щом на човек му липсва време или желание по подходящ начин да се погрижи за фактите? Духовната Наука може да ни покаже, че оценките, които се дават днес и често се срещат обвити в думите "Борим се за свободата и правото на малките нации", наистина представляват най-безотговорни фрази. Защото всеки, който отмалко познава действителността, знае, че такива приказки са равнозначни на това, една акула да желае сключването на мирен договор с онези морски рибки, които са определени да бъдат изядени от нея*26. Естествено не веднага, а може би едва след известно размишление ще се проумее, че многото говорене днес не е нещо по-друго от това, някой да се изправи и да каже: Защо акулите не сключат с рибките, които искат да изядат, договор за междурибно днес става дума за междудържавно рибно право? Людете, които днес говорят за въдворяване на мир, имат предвид, че избиването щяло да престане едва когато съществуват изгледи за настъпването на вечен мир.
към текста >>

Слушат дори когато избрани за президенти адвокати*27, които безспорно са били съвсем ловки адвокати за воденето на румънски процеси, се появяват в тогата на мюсюлманския княз... само че това не се забелязва, тъй като в случая се говори за "република" Какво може да се добави, когато хората още слушат лекциите на подобни лица, изнасяни на художествени и литературни теми, за връзките между легенди и митове и между литературните сюжети на Западна и Централна Европа, да не говорим за факти като споменатия неотдавна от мен, а именно как при бурни аплодисменти онзи Метерлинк нарекъл "посредствени духове" Гьоте, Шилер, Лесинг и други.*28 Аз обаче не искам ни най-малко да влияя на Вашата оценка; обръщам само внимание, че при оценяването са необходими перспективи и че ако оценката трябва да бъде истинна, това изисква съвсем други неща в сравнение с широко използваните днес.
Людете, които днес говорят за въдворяване на мир, имат предвид, че избиването щяло да престане едва когато съществуват изгледи за настъпването на вечен мир. Всъщност човек не може да си представи нещо по-безумно от схващането, че избиването щяло да трае дотогава, докато в резултат на него се стигнело до прекратяване на войната. При това днес едва ли вече е нужно да си окултист, за да знаеш, че след свършването на тази война в Европа ще минат немного години и още по-свирепа, още по-опустошителна война извън Европа ще разтърси света. Ала кой го е грижа днес за нещата, които присъстват в реалността? Хората предпочитат да слушат, когато държавниците декламират, че за свободата и за правото на малките нации също трябвало да се извърши едно или друго. Слушат дори когато избрани за президенти адвокати*27, които безспорно са били съвсем ловки адвокати за воденето на румънски процеси, се появяват в тогата на мюсюлманския княз... само че това не се забелязва, тъй като в случая се говори за "република" Какво може да се добави, когато хората още слушат лекциите на подобни лица, изнасяни на художествени и литературни теми, за връзките между легенди и митове и между литературните сюжети на Западна и Централна Европа, да не говорим за факти като споменатия неотдавна от мен, а именно как при бурни аплодисменти онзи Метерлинк нарекъл "посредствени духове" Гьоте, Шилер, Лесинг и други.*28 Аз обаче не искам ни най-малко да влияя на Вашата оценка; обръщам само внимание, че при оценяването са необходими перспективи и че ако оценката трябва да бъде истинна, това изисква съвсем други неща в сравнение с широко използваните днес. Трябва да сме напълно наясно, че е редно струпаното в Централна Европа население да се оценява под съвсем друг зрителен ъгъл, тъй като там човешкото е притеснено, докато обкръжението му подлежи единствено на държавна и политическа оценка поне още доста време, преди евентуално да са настъпили опреде лени обстоятелства, в случай че войната се проточи години наред. По отношение на Централна Европа въпросът засяга духовното богатство, душевното развитие, всичко онова, което е било създавано в течение на столетия. Пълна нелепост би било да се смята, че в периферията би могло да става дума за нещо сходно; безсмислица би било да се твърди такова нещо. Безспорно е, че навсякъде има какво да се укорява, ала не е все едно дали се укоряват неща, които за да съпоставим разликата във величините се извършват в обсадена крепост, или такива, които стават сред обсаждащите я войски. От периферията все още не съм чул оценка, която под някаква форма да се е съобразила с подобни неща.
към текста >>

По отношение на Централна Европа въпросът засяга духовното богатство, душевното развитие, всичко онова, което е било създавано в течение на столетия.
При това днес едва ли вече е нужно да си окултист, за да знаеш, че след свършването на тази война в Европа ще минат немного години и още по-свирепа, още по-опустошителна война извън Европа ще разтърси света. Ала кой го е грижа днес за нещата, които присъстват в реалността? Хората предпочитат да слушат, когато държавниците декламират, че за свободата и за правото на малките нации също трябвало да се извърши едно или друго. Слушат дори когато избрани за президенти адвокати*27, които безспорно са били съвсем ловки адвокати за воденето на румънски процеси, се появяват в тогата на мюсюлманския княз... само че това не се забелязва, тъй като в случая се говори за "република" Какво може да се добави, когато хората още слушат лекциите на подобни лица, изнасяни на художествени и литературни теми, за връзките между легенди и митове и между литературните сюжети на Западна и Централна Европа, да не говорим за факти като споменатия неотдавна от мен, а именно как при бурни аплодисменти онзи Метерлинк нарекъл "посредствени духове" Гьоте, Шилер, Лесинг и други.*28 Аз обаче не искам ни най-малко да влияя на Вашата оценка; обръщам само внимание, че при оценяването са необходими перспективи и че ако оценката трябва да бъде истинна, това изисква съвсем други неща в сравнение с широко използваните днес. Трябва да сме напълно наясно, че е редно струпаното в Централна Европа население да се оценява под съвсем друг зрителен ъгъл, тъй като там човешкото е притеснено, докато обкръжението му подлежи единствено на държавна и политическа оценка поне още доста време, преди евентуално да са настъпили опреде лени обстоятелства, в случай че войната се проточи години наред. По отношение на Централна Европа въпросът засяга духовното богатство, душевното развитие, всичко онова, което е било създавано в течение на столетия. Пълна нелепост би било да се смята, че в периферията би могло да става дума за нещо сходно; безсмислица би било да се твърди такова нещо. Безспорно е, че навсякъде има какво да се укорява, ала не е все едно дали се укоряват неща, които за да съпоставим разликата във величините се извършват в обсадена крепост, или такива, които стават сред обсаждащите я войски. От периферията все още не съм чул оценка, която под някаква форма да се е съобразила с подобни неща. За да не бъда едностранчив, нека накрая да посоча още нещо. Когато някой иска да бъде справедлив, той винаги си въобразява, че оценява двете страни еднакво, като казва: тук е така, там е така и прочее.
към текста >>

Неотдавна един швейцарски вестник публикува статия, която за да бъде справедлива към двете страни посочва но съвсем абстрактен начин, че и тук, и там се лъжело.
Безспорно е, че навсякъде има какво да се укорява, ала не е все едно дали се укоряват неща, които за да съпоставим разликата във величините се извършват в обсадена крепост, или такива, които стават сред обсаждащите я войски. От периферията все още не съм чул оценка, която под някаква форма да се е съобразила с подобни неща. За да не бъда едностранчив, нека накрая да посоча още нещо. Когато някой иска да бъде справедлив, той винаги си въобразява, че оценява двете страни еднакво, като казва: тук е така, там е така и прочее. Никога обаче не си поставя въпроса: А дали в действителност е така? Неотдавна един швейцарски вестник публикува статия, която за да бъде справедлива към двете страни посочва но съвсем абстрактен начин, че и тук, и там се лъжело. Ами ако се окаже, че казаното в нея е невярно? Говореше се за недостоверността в световната война,а самата статия тъкмо по начина,по който бе написана, беше недостоверна. Сега искам да Ви прочета донякъде със страх и боязън нещо, взето произволно от някакво германско списание, за да изтъкна разликата; писаното в съседните страни несъмнено е достатъчно известно и също така достатъчно известно е, че то действително не се пише с благоразположение към народите от Централна Европа. Защото дори там, където се срещат малко или, да кажем, по-малко хапливи оценки, там въпреки това в предостатъчно количество са налице повече от нелюбезни неща за народността, родила все пак Гьоте, Шилер, Лесинг и други. В ръцете ми случайно попадна една статия за човешкото достойнство от Александер фон Глайхен-Русвурм*29.
към текста >>

Сега искам да Ви прочета донякъде със страх и боязън нещо, взето произволно от някакво германско списание, за да изтъкна разликата; писаното в съседните страни несъмнено е достатъчно известно и също така достатъчно известно е, че то действително не се пише с благоразположение към народите от Централна Европа.
Когато някой иска да бъде справедлив, той винаги си въобразява, че оценява двете страни еднакво, като казва: тук е така, там е така и прочее. Никога обаче не си поставя въпроса: А дали в действителност е така? Неотдавна един швейцарски вестник публикува статия, която за да бъде справедлива към двете страни посочва но съвсем абстрактен начин, че и тук, и там се лъжело. Ами ако се окаже, че казаното в нея е невярно? Говореше се за недостоверността в световната война,а самата статия тъкмо по начина,по който бе написана, беше недостоверна. Сега искам да Ви прочета донякъде със страх и боязън нещо, взето произволно от някакво германско списание, за да изтъкна разликата; писаното в съседните страни несъмнено е достатъчно известно и също така достатъчно известно е, че то действително не се пише с благоразположение към народите от Централна Европа. Защото дори там, където се срещат малко или, да кажем, по-малко хапливи оценки, там въпреки това в предостатъчно количество са налице повече от нелюбезни неща за народността, родила все пак Гьоте, Шилер, Лесинг и други. В ръцете ми случайно попадна една статия за човешкото достойнство от Александер фон Глайхен-Русвурм*29. Повод за написването и е дало това, че германците били наречени варвари, а в периферията и сега ги наричали така. Глайхен-Русвурм, правнук на Шилер, не се засяга особено от използването на думата варвари. Напротив, той съвсем любезно посочва какво са разбирали гърците и римляните под названието "варвари" и че в него положително не са влагали лош смисъл.
към текста >>

От само себе си се разбира, че казваното в крепостта всъщност не засяга околността, тъй като то поначало изобщо не се отнася за нея.
Но не на това искам да се спра. По-нататък той се изказва за различните народи; това е една от многобройните днешни статии, написани от хора, които в Централна Европа биха съответствали например на Метерлинк. Моля да ме извините! Глайхен-Русвурм прави разлика между народи и правителства, и то понякога с думи, които аз само ги предавам, не ги изказвам лично може би са страшни, ако читателят или слушателят се почувства уязвен като член на съответния народ; но аз не вярвам между нас да има такъв всички ние сме антропософи и имаме разбира не за тези неща. Пък и ще чета не думите за правителствата, а статията, за да покажа как Глайхен-Русвурм, който не е толкова известен, но по интелигентност почти не отстъпва на Метерлинк, действително не се бои да каже на своите хора в крепостта каквото има да каже един смел, сериозно мислещ и прям човек на своите, когато целта му не е да хвърля прах в очите им. От само себе си се разбира, че казваното в крепостта всъщност не засяга околността, тъй като то поначало изобщо не се отнася за нея. При малко по-тактично мислене всеки ще схване какво искам да кажа. Глайхен-Русвурм пише: "Руският народ е добродушен и благ, каквото и да извършват неродствените му казаци. Престъпното правителство на царизма предизвика войната, но най-великият поет на страната Толстой, който за нас вина ги ще бъде достоен за уважение,проповядваше с вълнуващи думи отвращение към войната. Жестокостите на френската тълпа, глупостта на нейните министри и нескопосните изявления на парижките журналисти и писатели не обезсилват факта, че Франция е отечество на светеца на любовта към ближния Венсан дьо Пол, който и днес има последователи, и изобщо не са пречка народът в по-голямата си част да бъде трудолюбив и мирея.
към текста >>

Престъпното правителство на царизма предизвика войната, но най-великият поет на страната Толстой, който за нас вина ги ще бъде достоен за уважение,проповядваше с вълнуващи думи отвращение към войната.
Пък и ще чета не думите за правителствата, а статията, за да покажа как Глайхен-Русвурм, който не е толкова известен, но по интелигентност почти не отстъпва на Метерлинк, действително не се бои да каже на своите хора в крепостта каквото има да каже един смел, сериозно мислещ и прям човек на своите, когато целта му не е да хвърля прах в очите им. От само себе си се разбира, че казваното в крепостта всъщност не засяга околността, тъй като то поначало изобщо не се отнася за нея. При малко по-тактично мислене всеки ще схване какво искам да кажа. Глайхен-Русвурм пише: "Руският народ е добродушен и благ, каквото и да извършват неродствените му казаци. Престъпното правителство на царизма предизвика войната, но най-великият поет на страната Толстой, който за нас вина ги ще бъде достоен за уважение,проповядваше с вълнуващи думи отвращение към войната. Жестокостите на френската тълпа, глупостта на нейните министри и нескопосните изявления на парижките журналисти и писатели не обезсилват факта, че Франция е отечество на светеца на любовта към ближния Венсан дьо Пол, който и днес има последователи, и изобщо не са пречка народът в по-голямата си част да бъде трудолюбив и мирея. Англия си остава родината на Шекспир, тя е дала на света нежни поети, жертвоготовни човеколюбци, философи от най-висок ранг, но при все това се управлява от лъжци и мошеници, а англичаните, които най-много се гордеят с културата си, достигнаха чрез своя начин на водене на война върха на най-гнусното съвременно варварство. Безхарактерното бандитско правителство на Италия заслужава презрение. На приятелите на страната също бе неприятно и противно всичко свързано с Италия, но от Гьоте насам за древната култура,художественото чувство и красотата и, получихме такава съкровищница, че я пазим в сърцето си незабравима и все така плодоносна. Ненавистта на нашите врагове спаси може би най-ценното от същността ни.
към текста >>

Жестокостите на френската тълпа, глупостта на нейните министри и нескопосните изявления на парижките журналисти и писатели не обезсилват факта, че Франция е отечество на светеца на любовта към ближния Венсан дьо Пол, който и днес има последователи, и изобщо не са пречка народът в по-голямата си част да бъде трудолюбив и мирея.
От само себе си се разбира, че казваното в крепостта всъщност не засяга околността, тъй като то поначало изобщо не се отнася за нея. При малко по-тактично мислене всеки ще схване какво искам да кажа. Глайхен-Русвурм пише: "Руският народ е добродушен и благ, каквото и да извършват неродствените му казаци. Престъпното правителство на царизма предизвика войната, но най-великият поет на страната Толстой, който за нас вина ги ще бъде достоен за уважение,проповядваше с вълнуващи думи отвращение към войната. Жестокостите на френската тълпа, глупостта на нейните министри и нескопосните изявления на парижките журналисти и писатели не обезсилват факта, че Франция е отечество на светеца на любовта към ближния Венсан дьо Пол, който и днес има последователи, и изобщо не са пречка народът в по-голямата си част да бъде трудолюбив и мирея. Англия си остава родината на Шекспир, тя е дала на света нежни поети, жертвоготовни човеколюбци, философи от най-висок ранг, но при все това се управлява от лъжци и мошеници, а англичаните, които най-много се гордеят с културата си, достигнаха чрез своя начин на водене на война върха на най-гнусното съвременно варварство. Безхарактерното бандитско правителство на Италия заслужава презрение. На приятелите на страната също бе неприятно и противно всичко свързано с Италия, но от Гьоте насам за древната култура,художественото чувство и красотата и, получихме такава съкровищница, че я пазим в сърцето си незабравима и все така плодоносна. Ненавистта на нашите врагове спаси може би най-ценното от същността ни. Огорчението, което преживях ме, усещането за небивала антипатия от вси страни напомня предупреждението, което робът е трябвало да нашепне на триумфатора: "Не забравяй, че си смъртен!
към текста >>

Англия си остава родината на Шекспир, тя е дала на света нежни поети, жертвоготовни човеколюбци, философи от най-висок ранг, но при все това се управлява от лъжци и мошеници, а англичаните, които най-много се гордеят с културата си, достигнаха чрез своя начин на водене на война върха на най-гнусното съвременно варварство.
При малко по-тактично мислене всеки ще схване какво искам да кажа. Глайхен-Русвурм пише: "Руският народ е добродушен и благ, каквото и да извършват неродствените му казаци. Престъпното правителство на царизма предизвика войната, но най-великият поет на страната Толстой, който за нас вина ги ще бъде достоен за уважение,проповядваше с вълнуващи думи отвращение към войната. Жестокостите на френската тълпа, глупостта на нейните министри и нескопосните изявления на парижките журналисти и писатели не обезсилват факта, че Франция е отечество на светеца на любовта към ближния Венсан дьо Пол, който и днес има последователи, и изобщо не са пречка народът в по-голямата си част да бъде трудолюбив и мирея. Англия си остава родината на Шекспир, тя е дала на света нежни поети, жертвоготовни човеколюбци, философи от най-висок ранг, но при все това се управлява от лъжци и мошеници, а англичаните, които най-много се гордеят с културата си, достигнаха чрез своя начин на водене на война върха на най-гнусното съвременно варварство. Безхарактерното бандитско правителство на Италия заслужава презрение. На приятелите на страната също бе неприятно и противно всичко свързано с Италия, но от Гьоте насам за древната култура,художественото чувство и красотата и, получихме такава съкровищница, че я пазим в сърцето си незабравима и все така плодоносна. Ненавистта на нашите врагове спаси може би най-ценното от същността ни. Огорчението, което преживях ме, усещането за небивала антипатия от вси страни напомня предупреждението, което робът е трябвало да нашепне на триумфатора: "Не забравяй, че си смъртен! "
към текста >>

Един ден подобни статистики ще бъдат заместени от други и тогава част от казаното в онази наградена в Берн публикация "Към историята на избухването на войната" наистина ще се окаже вярно:
Засега обаче всеки е далеч от тази мисъл. Засега мистър Ледбийтър*30 се е заловил да съпоставя статистиките за престъпността в Германия и Англия и в "Тиъсофикъл ривю" с големи букви пише колко пъти повече престъпници имало в Германия в сравнение с Англия. Но в един от следващите броеве някой отбелязва, че в статистиката си е пропуснал да вземе под внимание една цифра, която просто е била приведена в друга рубрика и която прави всичко на пух и прах. Струва ми се, че за Англия привежда двайсет и девет хиляди престъпници, а пропуска сто четирийсет и шест хиляди; за Германия са приведени всичките. Но докато статистиката, посочена от него, за да представи Германия като страна с най-многобройните престъпници, излиза в "Тиъсофикъл ривю" със съвсем едри букви, опровержението в следващия брой стои най-отдолу с дребнички букви. Един ден подобни статистики ще бъдат заместени от други и тогава част от казаното в онази наградена в Берн публикация "Към историята на избухването на войната" наистина ще се окаже вярно: "Историята обаче не може да се фалшифицира вечно,легендата не е способна да устои пред научното изследване, тъмните комбинации излизат на бил свят, колкото изкусно и фино да са били замислени." Длъжен бях да дам тези предварителни пояснения, щом скоро възнамерявам да говоря за това, което някои очакват с нетърпение и което, отбелязвам го още веднъж, съвсем не бива да се предлага в удобен вид, както някой може би си мисли. На мен не ми е необходимо да застъпвам едно или друго мнение. Окултистът свиква да вижда и да представя фактите чисти и неподправени и аз много добре знам какво днес незабавно би възразил естествено не човек от нашия кръг, а някой външен относно известни злодеяния и други неща, които именно без необходимата за целта перспектива непрестанно се подемат и разказват. Тези възражения са ми познати, но аз знам също така колко недалновидно е те да се правят и колко малко правещият ги има понятие как стоят нещата в действителност и какво място заемат въпросите за различната вината.
към текста >>

7. 2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 9 септември 1924 г. GA_318 Съвместната работа между лекарите и пастирите на човешката душа

Когато говорим за общата работа между пастор и лекаря, то погледът се насочва към такива явления в човешкия живот, които в действителност лесно преминават в сферата на патологичното поради което се нуждаят от разбиране от страна на лекаря, но които от друга страна по един изключителен начин се отразяват във вътрешността, бих желал да кажа, в самата езотеричност на религиозния живот.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 9 септември 1924 г. Скъпи мои приятели! Когато говорим за общата работа между пастор и лекаря, то погледът се насочва към такива явления в човешкия живот, които в действителност лесно преминават в сферата на патологичното поради което се нуждаят от разбиране от страна на лекаря, но които от друга страна по един изключителен начин се отразяват във вътрешността, бих желал да кажа, в самата езотеричност на религиозния живот. Трябва да сме напълно наясно, че всъщност всички клонове на човешкото познание трябва да надраснат нещо грубо, нахлуло в тях в епохата на материализма. Само да си припомним, как, с една определена грубост на възприемането са били разглеждани тези явления, които известен период от време биваха обобщавани под името: "гениалност и безумие", грубо разглеждани от Ломброза и от неговата школа, но също така и от други. Също така успешно можем да насочим вниманието си не чак толкова към самите изследвания, те имат своите заслуги, но към начина на разглеждане, възникнал по този път; можем да насочим вниманието си към онова, което възникна като криминална антропология и което изследваше черепите на пристъпниците. Възникналите при това хрумвания бяха не само груби, но носеха и известен печат на една изключително силна филистериозност. Можем да кажем, и тук ние изцяло можем да си послужим с такива категории, защото става дума за една гранична област в пасторската медицина, би могло да се каже, ето тук, в основата си като изследователи и мислители, филистерите се събраха, изградиха типа на нормалния човек, който по възможност беше също филистер.
към текста >>

Също така успешно можем да насочим вниманието си не чак толкова към самите изследвания, те имат своите заслуги, но към начина на разглеждане, възникнал по този път; можем да насочим вниманието си към онова, което възникна като криминална антропология и което изследваше черепите на пристъпниците.
Дорнах, 9 септември 1924 г. Скъпи мои приятели! Когато говорим за общата работа между пастор и лекаря, то погледът се насочва към такива явления в човешкия живот, които в действителност лесно преминават в сферата на патологичното поради което се нуждаят от разбиране от страна на лекаря, но които от друга страна по един изключителен начин се отразяват във вътрешността, бих желал да кажа, в самата езотеричност на религиозния живот. Трябва да сме напълно наясно, че всъщност всички клонове на човешкото познание трябва да надраснат нещо грубо, нахлуло в тях в епохата на материализма. Само да си припомним, как, с една определена грубост на възприемането са били разглеждани тези явления, които известен период от време биваха обобщавани под името: "гениалност и безумие", грубо разглеждани от Ломброза и от неговата школа, но също така и от други. Също така успешно можем да насочим вниманието си не чак толкова към самите изследвания, те имат своите заслуги, но към начина на разглеждане, възникнал по този път; можем да насочим вниманието си към онова, което възникна като криминална антропология и което изследваше черепите на пристъпниците. Възникналите при това хрумвания бяха не само груби, но носеха и известен печат на една изключително силна филистериозност. Можем да кажем, и тук ние изцяло можем да си послужим с такива категории, защото става дума за една гранична област в пасторската медицина, би могло да се каже, ето тук, в основата си като изследователи и мислители, филистерите се събраха, изградиха типа на нормалния човек, който по възможност беше също филистер. И всичко, което се отклонява от този тип, бе обявено за патологично. И тъй като геният се отклоняваше в една посока, безумието в друга посока, то и двете бяха по някакъв начин патологични. И защото за знаещия е съвсем естествено, че всяка патологична своеобразност изразява себе си и телесно, то е съвсем естествено, че по отношение на телесните белези, в едната и в другата посока, могат да бъдат открити съответните такива белези.
към текста >>

И защото за знаещия е съвсем естествено, че всяка патологична своеобразност изразява себе си и телесно, то е съвсем естествено, че по отношение на телесните белези, в едната и в другата посока, могат да бъдат открити съответните такива белези.
Също така успешно можем да насочим вниманието си не чак толкова към самите изследвания, те имат своите заслуги, но към начина на разглеждане, възникнал по този път; можем да насочим вниманието си към онова, което възникна като криминална антропология и което изследваше черепите на пристъпниците. Възникналите при това хрумвания бяха не само груби, но носеха и известен печат на една изключително силна филистериозност. Можем да кажем, и тук ние изцяло можем да си послужим с такива категории, защото става дума за една гранична област в пасторската медицина, би могло да се каже, ето тук, в основата си като изследователи и мислители, филистерите се събраха, изградиха типа на нормалния човек, който по възможност беше също филистер. И всичко, което се отклонява от този тип, бе обявено за патологично. И тъй като геният се отклоняваше в една посока, безумието в друга посока, то и двете бяха по някакъв начин патологични. И защото за знаещия е съвсем естествено, че всяка патологична своеобразност изразява себе си и телесно, то е съвсем естествено, че по отношение на телесните белези, в едната и в другата посока, могат да бъдат открити съответните такива белези. Та нали става дума за това, тези белези да бъдат разбрани по правилен начин. Сигурно при определени обстоятелства една ушна висулка е изключително характерна за дадена психологическа особеност, защото нали подобни психологически особености са свързани с Кармата, която обаче проявява своето действие изхождайки от предишните инкарнации. Това, което са силите за изграждане на физическия организъм, а именно в първите 7 години от живота, това са същите сили, които се проявяват по-късно. Нали през първите 7 години от живота ние растем със същите сили, с които по-късно мислим; и по тази причина наистина е важно, и има значение, да подходим към определени явления, но не по предложения преди малко начин, но по един на истина съответствуващ начин. И всичко това се прави много по-малко с цел тези явления да бъдат разгледани като патологични, ние ще бъдем отведени в сферата на патологичното по-късно, изхождайки тъкмо от тези явления, но повече с целта чрез помощта на тези явления да бъде видян човешкия живот.
към текста >>

Нали през първите 7 години от живота ние растем със същите сили, с които по-късно мислим; и по тази причина наистина е важно, и има значение, да подходим към определени явления, но не по предложения преди малко начин, но по един на истина съответствуващ начин.
И тъй като геният се отклоняваше в една посока, безумието в друга посока, то и двете бяха по някакъв начин патологични. И защото за знаещия е съвсем естествено, че всяка патологична своеобразност изразява себе си и телесно, то е съвсем естествено, че по отношение на телесните белези, в едната и в другата посока, могат да бъдат открити съответните такива белези. Та нали става дума за това, тези белези да бъдат разбрани по правилен начин. Сигурно при определени обстоятелства една ушна висулка е изключително характерна за дадена психологическа особеност, защото нали подобни психологически особености са свързани с Кармата, която обаче проявява своето действие изхождайки от предишните инкарнации. Това, което са силите за изграждане на физическия организъм, а именно в първите 7 години от живота, това са същите сили, които се проявяват по-късно. Нали през първите 7 години от живота ние растем със същите сили, с които по-късно мислим; и по тази причина наистина е важно, и има значение, да подходим към определени явления, но не по предложения преди малко начин, но по един на истина съответствуващ начин. И всичко това се прави много по-малко с цел тези явления да бъдат разгледани като патологични, ние ще бъдем отведени в сферата на патологичното по-късно, изхождайки тъкмо от тези явления, но повече с целта чрез помощта на тези явления да бъде видян човешкия живот. Да застанем веднъж съвсем сигурно, скъпи мои приятели, на позицията, която ни дава Антропософията относно човека. Човекът ни се представя със своето физическо тяло, което има едно продължително развитие зад себе си и което като физическо тяло е преминало през три подготвителни стадия, тъй като съм ги описал в моя "Очерк върху духовната наука", преди да се превърне в земното тяло, което, за да бъде разбрано, се нуждае от повече неща, отколкото днес анатомията и физиологията предлагат. Защото и тук бих желал да обърна внимание на следното, че това физическо тяло на човека, такова, каквото е днес, представлява вярно отражение на етерното тяло, което етерно тяло се намира в своята трета епоха; на астралното тяло, което е в своята втора епоха, и също така в определена степен на азовото устройство, което човекът е приел в себе си едва на Земята, или което устройството е в своята първа епоха. Всичко това се отразява върху физическото тяло на човека като печат.
към текста >>

Човекът ни се представя със своето физическо тяло, което има едно продължително развитие зад себе си и което като физическо тяло е преминало през три подготвителни стадия, тъй като съм ги описал в моя "Очерк върху духовната наука", преди да се превърне в земното тяло, което, за да бъде разбрано, се нуждае от повече неща, отколкото днес анатомията и физиологията предлагат.
Сигурно при определени обстоятелства една ушна висулка е изключително характерна за дадена психологическа особеност, защото нали подобни психологически особености са свързани с Кармата, която обаче проявява своето действие изхождайки от предишните инкарнации. Това, което са силите за изграждане на физическия организъм, а именно в първите 7 години от живота, това са същите сили, които се проявяват по-късно. Нали през първите 7 години от живота ние растем със същите сили, с които по-късно мислим; и по тази причина наистина е важно, и има значение, да подходим към определени явления, но не по предложения преди малко начин, но по един на истина съответствуващ начин. И всичко това се прави много по-малко с цел тези явления да бъдат разгледани като патологични, ние ще бъдем отведени в сферата на патологичното по-късно, изхождайки тъкмо от тези явления, но повече с целта чрез помощта на тези явления да бъде видян човешкия живот. Да застанем веднъж съвсем сигурно, скъпи мои приятели, на позицията, която ни дава Антропософията относно човека. Човекът ни се представя със своето физическо тяло, което има едно продължително развитие зад себе си и което като физическо тяло е преминало през три подготвителни стадия, тъй като съм ги описал в моя "Очерк върху духовната наука", преди да се превърне в земното тяло, което, за да бъде разбрано, се нуждае от повече неща, отколкото днес анатомията и физиологията предлагат. Защото и тук бих желал да обърна внимание на следното, че това физическо тяло на човека, такова, каквото е днес, представлява вярно отражение на етерното тяло, което етерно тяло се намира в своята трета епоха; на астралното тяло, което е в своята втора епоха, и също така в определена степен на азовото устройство, което човекът е приел в себе си едва на Земята, или което устройството е в своята първа епоха. Всичко това се отразява върху физическото тяло на човека като печат. Това прави физическото тяло изключително сложно, така както ни се представя то днес. С познавателните сили, с които днес подхождаме към него, то е обозримо само по отношение на своя минерално-физически състав. Това, което етерното тяло отпечатва в него, това изобщо не може да бъде обозримо с тези познавателни сили.
към текста >>

Защото и тук бих желал да обърна внимание на следното, че това физическо тяло на човека, такова, каквото е днес, представлява вярно отражение на етерното тяло, което етерно тяло се намира в своята трета епоха; на астралното тяло, което е в своята втора епоха, и също така в определена степен на азовото устройство, което човекът е приел в себе си едва на Земята, или което устройството е в своята първа епоха.
Това, което са силите за изграждане на физическия организъм, а именно в първите 7 години от живота, това са същите сили, които се проявяват по-късно. Нали през първите 7 години от живота ние растем със същите сили, с които по-късно мислим; и по тази причина наистина е важно, и има значение, да подходим към определени явления, но не по предложения преди малко начин, но по един на истина съответствуващ начин. И всичко това се прави много по-малко с цел тези явления да бъдат разгледани като патологични, ние ще бъдем отведени в сферата на патологичното по-късно, изхождайки тъкмо от тези явления, но повече с целта чрез помощта на тези явления да бъде видян човешкия живот. Да застанем веднъж съвсем сигурно, скъпи мои приятели, на позицията, която ни дава Антропософията относно човека. Човекът ни се представя със своето физическо тяло, което има едно продължително развитие зад себе си и което като физическо тяло е преминало през три подготвителни стадия, тъй като съм ги описал в моя "Очерк върху духовната наука", преди да се превърне в земното тяло, което, за да бъде разбрано, се нуждае от повече неща, отколкото днес анатомията и физиологията предлагат. Защото и тук бих желал да обърна внимание на следното, че това физическо тяло на човека, такова, каквото е днес, представлява вярно отражение на етерното тяло, което етерно тяло се намира в своята трета епоха; на астралното тяло, което е в своята втора епоха, и също така в определена степен на азовото устройство, което човекът е приел в себе си едва на Земята, или което устройството е в своята първа епоха. Всичко това се отразява върху физическото тяло на човека като печат. Това прави физическото тяло изключително сложно, така както ни се представя то днес. С познавателните сили, с които днес подхождаме към него, то е обозримо само по отношение на своя минерално-физически състав. Това, което етерното тяло отпечатва в него, това изобщо не може да бъде обозримо с тези познавателни сили. То трябва да бъде видяно с очите на пластичния ваятел.
към текста >>

С познавателните сили, с които днес подхождаме към него, то е обозримо само по отношение на своя минерално-физически състав.
Да застанем веднъж съвсем сигурно, скъпи мои приятели, на позицията, която ни дава Антропософията относно човека. Човекът ни се представя със своето физическо тяло, което има едно продължително развитие зад себе си и което като физическо тяло е преминало през три подготвителни стадия, тъй като съм ги описал в моя "Очерк върху духовната наука", преди да се превърне в земното тяло, което, за да бъде разбрано, се нуждае от повече неща, отколкото днес анатомията и физиологията предлагат. Защото и тук бих желал да обърна внимание на следното, че това физическо тяло на човека, такова, каквото е днес, представлява вярно отражение на етерното тяло, което етерно тяло се намира в своята трета епоха; на астралното тяло, което е в своята втора епоха, и също така в определена степен на азовото устройство, което човекът е приел в себе си едва на Земята, или което устройството е в своята първа епоха. Всичко това се отразява върху физическото тяло на човека като печат. Това прави физическото тяло изключително сложно, така както ни се представя то днес. С познавателните сили, с които днес подхождаме към него, то е обозримо само по отношение на своя минерално-физически състав. Това, което етерното тяло отпечатва в него, това изобщо не може да бъде обозримо с тези познавателни сили. То трябва да бъде видяно с очите на пластичния ваятел. То трябва да бъде така видяно, че човек да придобие поглед, образни форми, които да бъдат разбрани с помощта на силите на Вселената, които сили от своя страна отново можем да открием във формите на целия човек, да ги открием отново във формите на отделните органи. По-нататък този физически човек представлява отражение на това, което живее в дишането и в кръвообращението. Цялата динамика, струяща активно в кръвообращението и в дишането, цялата тя се ориентира музикално, тя може да бъде разбрана само ако си я представим в музикални форми.
към текста >>

Ние непосредствено можем да усетим как октавата изхожда отзад от лопатките и тръгва по хода на костите, и че ръцете със своето костно оформяне не могат да бъдат разбрани, изхождайки от една механична динамика, но само ако подходим към тях с едно музикално разбиране.
То трябва да бъде видяно с очите на пластичния ваятел. То трябва да бъде така видяно, че човек да придобие поглед, образни форми, които да бъдат разбрани с помощта на силите на Вселената, които сили от своя страна отново можем да открием във формите на целия човек, да ги открием отново във формите на отделните органи. По-нататък този физически човек представлява отражение на това, което живее в дишането и в кръвообращението. Цялата динамика, струяща активно в кръвообращението и в дишането, цялата тя се ориентира музикално, тя може да бъде разбрана само ако си я представим в музикални форми. Можем да си я представим само ако например в костната система видим това, в което са се влели онези формообразуващи сили, които действуват в дишането и в кръвообращението, но като музикални формиращи сили. Ние непосредствено можем да усетим как октавата изхожда отзад от лопатките и тръгва по хода на костите, и че ръцете със своето костно оформяне не могат да бъдат разбрани, изхождайки от една механична динамика, но само ако подходим към тях с едно музикално разбиране. Примата откриваме от лопатките до израстъка на мишничната кост, секундата откриваме в мишничната кост, терцата, от лакътя до китката. Тук откриваме две кости, защото съществуват две терци, една голяма и една малка и т.н. Накратко, когато онова, което в дишането и в кръвообращението се владее от астралното тяло, го потърсим отново като отражение във физическото тяло, тогава ние трябва да подходим с музикално разбиране. Още по-сложно е разбирането на Азовото устройство. Тук е необходимо да разберем, какво е казано в първия стих на Евангелието на Йона.
към текста >>

Те се появяват по един почти призрачен начин, не така чисто, както обикновено ги носим в себе си.
Чрез това бива разстроен животът на неговите усещания. Такъв човек, по един много жив начин, дори може да формира мисли, защото мислите изобщо зависят от нормалната взаимовръзка на астралното тяло с други тела. Но дали с тези мисли ще бъдат обхванати по съответния начин и сетивните усещания, това зависи от обстоятелството, дали Азовото устройство е свързано нормално с останалите части на човешкото същество. Ако това не стане, ако Азовото устройство така да се каже не е правилно свързано с другите части на човешкото същество, тогава сетивните усещания избледняват. В същата степен, в която избледняват сетивните усещания, в същата степен мислите стават по-интензивни. Те се появяват по един почти призрачен начин, не така чисто, както обикновено ги носим в себе си. Душевният живот на този човек протича по такъв начин, че сетивните му усещания имат в себе си нещо чезнещо, нещо мъгляво, затова пък мислите му съдържат нещо оживено, нещо интензивно, оцветено, което почти предизвиква впечатление за слаби сетивни усещания. Когато такъв човек заспи, виждаме че нещата са така поставени и по време на съня. Азовото устройство не е разположено по правилен начин в астралното тяло. Последицата от това е, че възникват изключително силни изживявания в подробностите на външния свят. В тази част на света, в която се намира, такъв човек има изживявания със своя Аз и със астралното тяло тогава, когато е вън от физическото и от етерното си тяло.
към текста >>

Душевният живот на този човек протича по такъв начин, че сетивните му усещания имат в себе си нещо чезнещо, нещо мъгляво, затова пък мислите му съдържат нещо оживено, нещо интензивно, оцветено, което почти предизвиква впечатление за слаби сетивни усещания.
Такъв човек, по един много жив начин, дори може да формира мисли, защото мислите изобщо зависят от нормалната взаимовръзка на астралното тяло с други тела. Но дали с тези мисли ще бъдат обхванати по съответния начин и сетивните усещания, това зависи от обстоятелството, дали Азовото устройство е свързано нормално с останалите части на човешкото същество. Ако това не стане, ако Азовото устройство така да се каже не е правилно свързано с другите части на човешкото същество, тогава сетивните усещания избледняват. В същата степен, в която избледняват сетивните усещания, в същата степен мислите стават по-интензивни. Те се появяват по един почти призрачен начин, не така чисто, както обикновено ги носим в себе си. Душевният живот на този човек протича по такъв начин, че сетивните му усещания имат в себе си нещо чезнещо, нещо мъгляво, затова пък мислите му съдържат нещо оживено, нещо интензивно, оцветено, което почти предизвиква впечатление за слаби сетивни усещания. Когато такъв човек заспи, виждаме че нещата са така поставени и по време на съня. Азовото устройство не е разположено по правилен начин в астралното тяло. Последицата от това е, че възникват изключително силни изживявания в подробностите на външния свят. В тази част на света, в която се намира, такъв човек има изживявания със своя Аз и със астралното тяло тогава, когато е вън от физическото и от етерното си тяло. Той изживява фините подробности на растенията, подробностите на овощната градина около дома си.
към текста >>

И към това избледнелите мисли, представляващи последействуващи сили в астралното тяло, последействуващи сили от будния живот.
Последицата от това е, че възникват изключително силни изживявания в подробностите на външния свят. В тази част на света, в която се намира, такъв човек има изживявания със своя Аз и със астралното тяло тогава, когато е вън от физическото и от етерното си тяло. Той изживява фините подробности на растенията, подробностите на овощната градина около дома си. Но това, което се вижда денем, но подробностите във вкуса на ябълката и други подобни. Така е, така бива изживяно всичко това. И към това избледнелите мисли, представляващи последействуващи сили в астралното тяло, последействуващи сили от будния живот. Виждате ли, трудно е сега, когато имаме такъв човек пред себе си, а ние можем да го имаме в някакъв вариант пред себе си в най-многообразни положения в живота: можем да го имаме пред себе си, бидейки лекари, можем да го имаме пред себе си, бидейки пастори, можем да го имаме пред себе си дори в ролята на цялата църква. Този човек се изправя пред нас в някаква форма, да кажем в някакво село. Когато го срещнем в някакъв ранен стадий на живота, лекарят днес казва: психопатологична малоценност. Пасторът, и по-точно ако е добре образован, ако е един добре образован бенедиктанец -светските пастори на католическата църква в момента не са така добре образовани, но ако той е един добре образован бенедиктанец, йезуит или барнабит или друг подобен, тогава той по езотеричен път знае, че от нещата, които разказва такъв един човек, за модерния лекар това е една психопатологична малоценност, че от тези неща, които биват разказвани, ако бъдат правилно интерпретирани, въпреки че имаме пред себе си човек, който твърдо е застанал на границата между здраве и болест, чиято нервна система например може изцяло да бъде възприета в патологичен смисъл, когато имаме пред себе си един такъв човек с подчертано лабилно равновесие в проявяващите се душевни сили, действуващи по начин, съвсем различен отколкото при тъй наречения норма лен човек, тогава пасторът знае, че от тези неща, ако бъдат правилно интерпретирани, човек може да получи истински откровения от духовния свят, както в край на сметка и от самия безумец, само че безумният не е призван да ги интерпретира , но е призван този, кой то вниква в цялата тази работа. И така ние можем да имаме този човек пред себе си в ролята на лекари, и ние ще видим как трябва да го разглеждаме като лекари в антропософски смисъл.
към текста >>

Виждате ли, трудно е сега, когато имаме такъв човек пред себе си, а ние можем да го имаме в някакъв вариант пред себе си в най-многообразни положения в живота: можем да го имаме пред себе си, бидейки лекари, можем да го имаме пред себе си, бидейки пастори, можем да го имаме пред себе си дори в ролята на цялата църква.
В тази част на света, в която се намира, такъв човек има изживявания със своя Аз и със астралното тяло тогава, когато е вън от физическото и от етерното си тяло. Той изживява фините подробности на растенията, подробностите на овощната градина около дома си. Но това, което се вижда денем, но подробностите във вкуса на ябълката и други подобни. Така е, така бива изживяно всичко това. И към това избледнелите мисли, представляващи последействуващи сили в астралното тяло, последействуващи сили от будния живот. Виждате ли, трудно е сега, когато имаме такъв човек пред себе си, а ние можем да го имаме в някакъв вариант пред себе си в най-многообразни положения в живота: можем да го имаме пред себе си, бидейки лекари, можем да го имаме пред себе си, бидейки пастори, можем да го имаме пред себе си дори в ролята на цялата църква. Този човек се изправя пред нас в някаква форма, да кажем в някакво село. Когато го срещнем в някакъв ранен стадий на живота, лекарят днес казва: психопатологична малоценност. Пасторът, и по-точно ако е добре образован, ако е един добре образован бенедиктанец -светските пастори на католическата църква в момента не са така добре образовани, но ако той е един добре образован бенедиктанец, йезуит или барнабит или друг подобен, тогава той по езотеричен път знае, че от нещата, които разказва такъв един човек, за модерния лекар това е една психопатологична малоценност, че от тези неща, които биват разказвани, ако бъдат правилно интерпретирани, въпреки че имаме пред себе си човек, който твърдо е застанал на границата между здраве и болест, чиято нервна система например може изцяло да бъде възприета в патологичен смисъл, когато имаме пред себе си един такъв човек с подчертано лабилно равновесие в проявяващите се душевни сили, действуващи по начин, съвсем различен отколкото при тъй наречения норма лен човек, тогава пасторът знае, че от тези неща, ако бъдат правилно интерпретирани, човек може да получи истински откровения от духовния свят, както в край на сметка и от самия безумец, само че безумният не е призван да ги интерпретира , но е призван този, кой то вниква в цялата тази работа. И така ние можем да имаме този човек пред себе си в ролята на лекари, и ние ще видим как трябва да го разглеждаме като лекари в антропософски смисъл. Можем да имаме този човек пред себе си и в ролята на пастори, можем да го имаме пред себе си и в ролята на църква.
към текста >>

Пасторът, и по-точно ако е добре образован, ако е един добре образован бенедиктанец -светските пастори на католическата църква в момента не са така добре образовани, но ако той е един добре образован бенедиктанец, йезуит или барнабит или друг подобен, тогава той по езотеричен път знае, че от нещата, които разказва такъв един човек, за модерния лекар това е една психопатологична малоценност, че от тези неща, които биват разказвани, ако бъдат правилно интерпретирани, въпреки че имаме пред себе си човек, който твърдо е застанал на границата между здраве и болест, чиято нервна система например може изцяло да бъде възприета в патологичен смисъл, когато имаме пред себе си един такъв човек с подчертано лабилно равновесие в проявяващите се душевни сили, действуващи по начин, съвсем различен отколкото при тъй наречения норма лен човек, тогава пасторът знае, че от тези неща, ако бъдат правилно интерпретирани, човек може да получи истински откровения от духовния свят, както в край на сметка и от самия безумец, само че безумният не е призван да ги интерпретира , но е призван този, кой то вниква в цялата тази работа.
Така е, така бива изживяно всичко това. И към това избледнелите мисли, представляващи последействуващи сили в астралното тяло, последействуващи сили от будния живот. Виждате ли, трудно е сега, когато имаме такъв човек пред себе си, а ние можем да го имаме в някакъв вариант пред себе си в най-многообразни положения в живота: можем да го имаме пред себе си, бидейки лекари, можем да го имаме пред себе си, бидейки пастори, можем да го имаме пред себе си дори в ролята на цялата църква. Този човек се изправя пред нас в някаква форма, да кажем в някакво село. Когато го срещнем в някакъв ранен стадий на живота, лекарят днес казва: психопатологична малоценност. Пасторът, и по-точно ако е добре образован, ако е един добре образован бенедиктанец -светските пастори на католическата църква в момента не са така добре образовани, но ако той е един добре образован бенедиктанец, йезуит или барнабит или друг подобен, тогава той по езотеричен път знае, че от нещата, които разказва такъв един човек, за модерния лекар това е една психопатологична малоценност, че от тези неща, които биват разказвани, ако бъдат правилно интерпретирани, въпреки че имаме пред себе си човек, който твърдо е застанал на границата между здраве и болест, чиято нервна система например може изцяло да бъде възприета в патологичен смисъл, когато имаме пред себе си един такъв човек с подчертано лабилно равновесие в проявяващите се душевни сили, действуващи по начин, съвсем различен отколкото при тъй наречения норма лен човек, тогава пасторът знае, че от тези неща, ако бъдат правилно интерпретирани, човек може да получи истински откровения от духовния свят, както в край на сметка и от самия безумец, само че безумният не е призван да ги интерпретира , но е призван този, кой то вниква в цялата тази работа. И така ние можем да имаме този човек пред себе си в ролята на лекари, и ние ще видим как трябва да го разглеждаме като лекари в антропософски смисъл. Можем да имаме този човек пред себе си и в ролята на пастори, можем да го имаме пред себе си и в ролята на църква. Но може да се случи така, че този човек продължава да се явява и тогава се получава нещо много особено. Да приемем, че този човек продължава да се развива. В една определена възраст той е такъв, какъвто Ви го описах.
към текста >>

И така ние можем да имаме този човек пред себе си в ролята на лекари, и ние ще видим как трябва да го разглеждаме като лекари в антропософски смисъл.
И към това избледнелите мисли, представляващи последействуващи сили в астралното тяло, последействуващи сили от будния живот. Виждате ли, трудно е сега, когато имаме такъв човек пред себе си, а ние можем да го имаме в някакъв вариант пред себе си в най-многообразни положения в живота: можем да го имаме пред себе си, бидейки лекари, можем да го имаме пред себе си, бидейки пастори, можем да го имаме пред себе си дори в ролята на цялата църква. Този човек се изправя пред нас в някаква форма, да кажем в някакво село. Когато го срещнем в някакъв ранен стадий на живота, лекарят днес казва: психопатологична малоценност. Пасторът, и по-точно ако е добре образован, ако е един добре образован бенедиктанец -светските пастори на католическата църква в момента не са така добре образовани, но ако той е един добре образован бенедиктанец, йезуит или барнабит или друг подобен, тогава той по езотеричен път знае, че от нещата, които разказва такъв един човек, за модерния лекар това е една психопатологична малоценност, че от тези неща, които биват разказвани, ако бъдат правилно интерпретирани, въпреки че имаме пред себе си човек, който твърдо е застанал на границата между здраве и болест, чиято нервна система например може изцяло да бъде възприета в патологичен смисъл, когато имаме пред себе си един такъв човек с подчертано лабилно равновесие в проявяващите се душевни сили, действуващи по начин, съвсем различен отколкото при тъй наречения норма лен човек, тогава пасторът знае, че от тези неща, ако бъдат правилно интерпретирани, човек може да получи истински откровения от духовния свят, както в край на сметка и от самия безумец, само че безумният не е призван да ги интерпретира , но е призван този, кой то вниква в цялата тази работа. И така ние можем да имаме този човек пред себе си в ролята на лекари, и ние ще видим как трябва да го разглеждаме като лекари в антропософски смисъл. Можем да имаме този човек пред себе си и в ролята на пастори, можем да го имаме пред себе си и в ролята на църква. Но може да се случи така, че този човек продължава да се явява и тогава се получава нещо много особено. Да приемем, че този човек продължава да се развива. В една определена възраст той е такъв, какъвто Ви го описах. Да приемем, че той продължава да се развива, възниква едно по-силно привличане на поставения спрямо другите части на тялото в едно не съвсем нормално отношение Аз, така че по-късно настъпва следното /Виж рис. №1.3/.
към текста >>

Можем да имаме този човек пред себе си и в ролята на пастори, можем да го имаме пред себе си и в ролята на църква.
Виждате ли, трудно е сега, когато имаме такъв човек пред себе си, а ние можем да го имаме в някакъв вариант пред себе си в най-многообразни положения в живота: можем да го имаме пред себе си, бидейки лекари, можем да го имаме пред себе си, бидейки пастори, можем да го имаме пред себе си дори в ролята на цялата църква. Този човек се изправя пред нас в някаква форма, да кажем в някакво село. Когато го срещнем в някакъв ранен стадий на живота, лекарят днес казва: психопатологична малоценност. Пасторът, и по-точно ако е добре образован, ако е един добре образован бенедиктанец -светските пастори на католическата църква в момента не са така добре образовани, но ако той е един добре образован бенедиктанец, йезуит или барнабит или друг подобен, тогава той по езотеричен път знае, че от нещата, които разказва такъв един човек, за модерния лекар това е една психопатологична малоценност, че от тези неща, които биват разказвани, ако бъдат правилно интерпретирани, въпреки че имаме пред себе си човек, който твърдо е застанал на границата между здраве и болест, чиято нервна система например може изцяло да бъде възприета в патологичен смисъл, когато имаме пред себе си един такъв човек с подчертано лабилно равновесие в проявяващите се душевни сили, действуващи по начин, съвсем различен отколкото при тъй наречения норма лен човек, тогава пасторът знае, че от тези неща, ако бъдат правилно интерпретирани, човек може да получи истински откровения от духовния свят, както в край на сметка и от самия безумец, само че безумният не е призван да ги интерпретира , но е призван този, кой то вниква в цялата тази работа. И така ние можем да имаме този човек пред себе си в ролята на лекари, и ние ще видим как трябва да го разглеждаме като лекари в антропософски смисъл. Можем да имаме този човек пред себе си и в ролята на пастори, можем да го имаме пред себе си и в ролята на църква. Но може да се случи така, че този човек продължава да се явява и тогава се получава нещо много особено. Да приемем, че този човек продължава да се развива. В една определена възраст той е такъв, какъвто Ви го описах. Да приемем, че той продължава да се развива, възниква едно по-силно привличане на поставения спрямо другите части на тялото в едно не съвсем нормално отношение Аз, така че по-късно настъпва следното /Виж рис. №1.3/. Отново физическото и етерното тяло са така да се каже в нормална връзка, ала Азовото устройство привлича към себе си астралното тяло, и то също не желае да бъде изцяло вътре.
към текста >>

Отново физическото и етерното тяло са така да се каже в нормална връзка, ала Азовото устройство привлича към себе си астралното тяло, и то също не желае да бъде изцяло вътре.
Можем да имаме този човек пред себе си и в ролята на пастори, можем да го имаме пред себе си и в ролята на църква. Но може да се случи така, че този човек продължава да се явява и тогава се получава нещо много особено. Да приемем, че този човек продължава да се развива. В една определена възраст той е такъв, какъвто Ви го описах. Да приемем, че той продължава да се развива, възниква едно по-силно привличане на поставения спрямо другите части на тялото в едно не съвсем нормално отношение Аз, така че по-късно настъпва следното /Виж рис. №1.3/. Отново физическото и етерното тяло са така да се каже в нормална връзка, ала Азовото устройство привлича към себе си астралното тяло, и то също не желае да бъде изцяло вътре. Сега Азовото устройство и астралното тяло са правилно свързани помежду си, и двете заедно не навлизат по правилен начин във физическото и в етерното тяло. При такъв човек може да настъпи следното. При него ние усещаме, че изхождайки от астралното тяло и от Аза той не е в състояние да владее по правилен начин своето физическо и своето етерно тяло. Той не може по правилен начин да изтласква астралното тяло и Азовото устройство в областта на външните сетива. Така че сетивата непрекъснато го напускат, изобщо сетивните усещания избледняват и той изпада в едно съноподобно състояние.
към текста >>

Сега Азовото устройство и астралното тяло са правилно свързани помежду си, и двете заедно не навлизат по правилен начин във физическото и в етерното тяло.
Но може да се случи така, че този човек продължава да се явява и тогава се получава нещо много особено. Да приемем, че този човек продължава да се развива. В една определена възраст той е такъв, какъвто Ви го описах. Да приемем, че той продължава да се развива, възниква едно по-силно привличане на поставения спрямо другите части на тялото в едно не съвсем нормално отношение Аз, така че по-късно настъпва следното /Виж рис. №1.3/. Отново физическото и етерното тяло са така да се каже в нормална връзка, ала Азовото устройство привлича към себе си астралното тяло, и то също не желае да бъде изцяло вътре. Сега Азовото устройство и астралното тяло са правилно свързани помежду си, и двете заедно не навлизат по правилен начин във физическото и в етерното тяло. При такъв човек може да настъпи следното. При него ние усещаме, че изхождайки от астралното тяло и от Аза той не е в състояние да владее по правилен начин своето физическо и своето етерно тяло. Той не може по правилен начин да изтласква астралното тяло и Азовото устройство в областта на външните сетива. Така че сетивата непрекъснато го напускат, изобщо сетивните усещания избледняват и той изпада в едно съноподобно състояние. Ала тогава именно, по най-многообразен начин и с особена сила могат да се появят моралните импулси.
към текста >>

Пасторът подхожда към такъв един човек; този човек му разказва за това, което изживява чрез тази своя конституция.
Те могат да се появят по един конфузен начин, но те могат да се появят и по един изключително казуистичен, величествен начин, ако конституцията е подходяща за това. И отново в този случай лекарят открива, че всъщност са налице съществени органични изменения още в самата констистенция на сетивните органи и на нервната субстанция. На тях той обръща по-малко внимание, но той ще открие че са налице силни отклонения в по-фините жлези и в хормонообразуването, в онези жлези, които ние наричаме надбъбречни, и в жлезите, които тук, на шията, като едни малки жлези са скрити в щитовидната жлеза. И по-точно в такъв случай са налице промени в мозъчната хипофиза и в мозъчната епифиза. На това вече се обръща повече внимание, отколкото на измененията в нервната система и в цялата сетивна система. Пасторът подхожда към такъв един човек; този човек му разказва за това, което изживява чрез тази своя конституция. Чрез такава една конституция той изживява например едно силно чувство за греховност, едно по-силно чувство за греховност, отколкото иначе имат хората. Пасторът може да научи много неща, и католическите пастори наистина го правят. Тъкмо от такива хора те изучават това крайност но формиране на чувството за греховност, иначе слабо развито в другите хора. При такъв човек любовта към ближния може да нарасне с огромна сила, така че тъкмо поради своята любов към ближния такъв човек изпада в многообразни беди, които той след това изповядва на пастора. Но всичко това може да продължи и по-нататък.
към текста >>

При такъв човек любовта към ближния може да нарасне с огромна сила, така че тъкмо поради своята любов към ближния такъв човек изпада в многообразни беди, които той след това изповядва на пастора.
На това вече се обръща повече внимание, отколкото на измененията в нервната система и в цялата сетивна система. Пасторът подхожда към такъв един човек; този човек му разказва за това, което изживява чрез тази своя конституция. Чрез такава една конституция той изживява например едно силно чувство за греховност, едно по-силно чувство за греховност, отколкото иначе имат хората. Пасторът може да научи много неща, и католическите пастори наистина го правят. Тъкмо от такива хора те изучават това крайност но формиране на чувството за греховност, иначе слабо развито в другите хора. При такъв човек любовта към ближния може да нарасне с огромна сила, така че тъкмо поради своята любов към ближния такъв човек изпада в многообразни беди, които той след това изповядва на пастора. Но всичко това може да продължи и по-нататък. Може да се стигне до там, физическото тяло да остане сравнително самотно, а етерното тяло, за продължително или за кратко време, да не навлиза изцяло във физическото тяло, и тогава астралното тяло, етерното тяло и Азовото устройство стават тясно свързани помежду си, а физическото устройство е отвън /Виж рис. №2/. Ако си послужим с днешните материалистични изрази, нещо, от което ще се откажем в хода на този час, най-често ще възприемем такъв един човек като един във висока степен слабоумен човек, който в никаква насока, дори не и в посока на волята, изхождайки от духовно-душевното, не може да владее физическите си части. Такъв човек в известен смисъл влачи физическото си устройство след себе си. Ако такъв човек е предварително така устроен, тогава ние наистина го възприемаме като слабоумен, тъй като в съвременния стадий на Земното развитие, когато всичко това: азово устройство, астрално устройство и етерно тяло е така изолирано, и по такъв самотен начин физическото тяло бива въвлечено отзад, човек не може да възприема, не може да бъде активен, не може да просветли себе си чрез азовото устройство, чрез астралното тяло и чрез етерното тяло; така това, което той изживява, остава в мрак, и той се разхожда като замаян в своето физическо тяло.
към текста >>

Може да се стигне до там, физическото тяло да остане сравнително самотно, а етерното тяло, за продължително или за кратко време, да не навлиза изцяло във физическото тяло, и тогава астралното тяло, етерното тяло и Азовото устройство стават тясно свързани помежду си, а физическото устройство е отвън /Виж рис. №2/.
Чрез такава една конституция той изживява например едно силно чувство за греховност, едно по-силно чувство за греховност, отколкото иначе имат хората. Пасторът може да научи много неща, и католическите пастори наистина го правят. Тъкмо от такива хора те изучават това крайност но формиране на чувството за греховност, иначе слабо развито в другите хора. При такъв човек любовта към ближния може да нарасне с огромна сила, така че тъкмо поради своята любов към ближния такъв човек изпада в многообразни беди, които той след това изповядва на пастора. Но всичко това може да продължи и по-нататък. Може да се стигне до там, физическото тяло да остане сравнително самотно, а етерното тяло, за продължително или за кратко време, да не навлиза изцяло във физическото тяло, и тогава астралното тяло, етерното тяло и Азовото устройство стават тясно свързани помежду си, а физическото устройство е отвън /Виж рис. №2/. Ако си послужим с днешните материалистични изрази, нещо, от което ще се откажем в хода на този час, най-често ще възприемем такъв един човек като един във висока степен слабоумен човек, който в никаква насока, дори не и в посока на волята, изхождайки от духовно-душевното, не може да владее физическите си части. Такъв човек в известен смисъл влачи физическото си устройство след себе си. Ако такъв човек е предварително така устроен, тогава ние наистина го възприемаме като слабоумен, тъй като в съвременния стадий на Земното развитие, когато всичко това: азово устройство, астрално устройство и етерно тяло е така изолирано, и по такъв самотен начин физическото тяло бива въвлечено отзад, човек не може да възприема, не може да бъде активен, не може да просветли себе си чрез азовото устройство, чрез астралното тяло и чрез етерното тяло; така това, което той изживява, остава в мрак, и той се разхожда като замаян в своето физическо тяло. Налице е в силна степен слабоумие и човек би трябвало да си помисли, по какъв начин, в този стадий би могъл да намести другите тела обратно във физическото устройство. При това могат да влязат в съображение педагогически правила, но също така може да стане дума и за външни лечебни мерки.
към текста >>

Такъв човек в известен смисъл влачи физическото си устройство след себе си.
Тъкмо от такива хора те изучават това крайност но формиране на чувството за греховност, иначе слабо развито в другите хора. При такъв човек любовта към ближния може да нарасне с огромна сила, така че тъкмо поради своята любов към ближния такъв човек изпада в многообразни беди, които той след това изповядва на пастора. Но всичко това може да продължи и по-нататък. Може да се стигне до там, физическото тяло да остане сравнително самотно, а етерното тяло, за продължително или за кратко време, да не навлиза изцяло във физическото тяло, и тогава астралното тяло, етерното тяло и Азовото устройство стават тясно свързани помежду си, а физическото устройство е отвън /Виж рис. №2/. Ако си послужим с днешните материалистични изрази, нещо, от което ще се откажем в хода на този час, най-често ще възприемем такъв един човек като един във висока степен слабоумен човек, който в никаква насока, дори не и в посока на волята, изхождайки от духовно-душевното, не може да владее физическите си части. Такъв човек в известен смисъл влачи физическото си устройство след себе си. Ако такъв човек е предварително така устроен, тогава ние наистина го възприемаме като слабоумен, тъй като в съвременния стадий на Земното развитие, когато всичко това: азово устройство, астрално устройство и етерно тяло е така изолирано, и по такъв самотен начин физическото тяло бива въвлечено отзад, човек не може да възприема, не може да бъде активен, не може да просветли себе си чрез азовото устройство, чрез астралното тяло и чрез етерното тяло; така това, което той изживява, остава в мрак, и той се разхожда като замаян в своето физическо тяло. Налице е в силна степен слабоумие и човек би трябвало да си помисли, по какъв начин, в този стадий би могъл да намести другите тела обратно във физическото устройство. При това могат да влязат в съображение педагогически правила, но също така може да стане дума и за външни лечебни мерки. Пасторът обаче може да изпадне в положение да бъде силно изненадан от това, което тъкмо такъв един човек му изповядва. Пасторът може да счита себе си за много умен, ала образованите пастори, наистина в католицизма има такива; човек не бива да подценява католицизма, тези образовани пастори са бдителни, когато при тях дойде такъв, тъй наречен болен и им каже: това, което проповядваш от амвона, не казва нищо особено.
към текста >>

Ако такъв човек е предварително така устроен, тогава ние наистина го възприемаме като слабоумен, тъй като в съвременния стадий на Земното развитие, когато всичко това: азово устройство, астрално устройство и етерно тяло е така изолирано, и по такъв самотен начин физическото тяло бива въвлечено отзад, човек не може да възприема, не може да бъде активен, не може да просветли себе си чрез азовото устройство, чрез астралното тяло и чрез етерното тяло; така това, което той изживява, остава в мрак, и той се разхожда като замаян в своето физическо тяло.
При такъв човек любовта към ближния може да нарасне с огромна сила, така че тъкмо поради своята любов към ближния такъв човек изпада в многообразни беди, които той след това изповядва на пастора. Но всичко това може да продължи и по-нататък. Може да се стигне до там, физическото тяло да остане сравнително самотно, а етерното тяло, за продължително или за кратко време, да не навлиза изцяло във физическото тяло, и тогава астралното тяло, етерното тяло и Азовото устройство стават тясно свързани помежду си, а физическото устройство е отвън /Виж рис. №2/. Ако си послужим с днешните материалистични изрази, нещо, от което ще се откажем в хода на този час, най-често ще възприемем такъв един човек като един във висока степен слабоумен човек, който в никаква насока, дори не и в посока на волята, изхождайки от духовно-душевното, не може да владее физическите си части. Такъв човек в известен смисъл влачи физическото си устройство след себе си. Ако такъв човек е предварително така устроен, тогава ние наистина го възприемаме като слабоумен, тъй като в съвременния стадий на Земното развитие, когато всичко това: азово устройство, астрално устройство и етерно тяло е така изолирано, и по такъв самотен начин физическото тяло бива въвлечено отзад, човек не може да възприема, не може да бъде активен, не може да просветли себе си чрез азовото устройство, чрез астралното тяло и чрез етерното тяло; така това, което той изживява, остава в мрак, и той се разхожда като замаян в своето физическо тяло. Налице е в силна степен слабоумие и човек би трябвало да си помисли, по какъв начин, в този стадий би могъл да намести другите тела обратно във физическото устройство. При това могат да влязат в съображение педагогически правила, но също така може да стане дума и за външни лечебни мерки. Пасторът обаче може да изпадне в положение да бъде силно изненадан от това, което тъкмо такъв един човек му изповядва. Пасторът може да счита себе си за много умен, ала образованите пастори, наистина в католицизма има такива; човек не бива да подценява католицизма, тези образовани пастори са бдителни, когато при тях дойде такъв, тъй наречен болен и им каже: това, което проповядваш от амвона, не казва нищо особено. Всичко това не значи нищо, то всъщност не достига до обиталището на Бога, всичко това има само една външна стойност.
към текста >>

Пасторът може да счита себе си за много умен, ала образованите пастори, наистина в католицизма има такива; човек не бива да подценява католицизма, тези образовани пастори са бдителни, когато при тях дойде такъв, тъй наречен болен и им каже: това, което проповядваш от амвона, не казва нищо особено.
Такъв човек в известен смисъл влачи физическото си устройство след себе си. Ако такъв човек е предварително така устроен, тогава ние наистина го възприемаме като слабоумен, тъй като в съвременния стадий на Земното развитие, когато всичко това: азово устройство, астрално устройство и етерно тяло е така изолирано, и по такъв самотен начин физическото тяло бива въвлечено отзад, човек не може да възприема, не може да бъде активен, не може да просветли себе си чрез азовото устройство, чрез астралното тяло и чрез етерното тяло; така това, което той изживява, остава в мрак, и той се разхожда като замаян в своето физическо тяло. Налице е в силна степен слабоумие и човек би трябвало да си помисли, по какъв начин, в този стадий би могъл да намести другите тела обратно във физическото устройство. При това могат да влязат в съображение педагогически правила, но също така може да стане дума и за външни лечебни мерки. Пасторът обаче може да изпадне в положение да бъде силно изненадан от това, което тъкмо такъв един човек му изповядва. Пасторът може да счита себе си за много умен, ала образованите пастори, наистина в католицизма има такива; човек не бива да подценява католицизма, тези образовани пастори са бдителни, когато при тях дойде такъв, тъй наречен болен и им каже: това, което проповядваш от амвона, не казва нищо особено. Всичко това не значи нищо, то всъщност не достига до обиталището на Бога, всичко това има само една външна стойност. В Бога човек трябва да почива наистина с цялата си същност. Така казват тези хора. В целия останал живот те се държат така, че човек може да ги приеме за в силна степен слабоумни, в разговорите с пасторите те често излизат с подобни неща. Те претендират да познават вътрешния интимен живот по-интимно, отколкото този, които проповядват професионално върху това.
към текста >>

Всичко това не значи нищо, то всъщност не достига до обиталището на Бога, всичко това има само една външна стойност.
Ако такъв човек е предварително така устроен, тогава ние наистина го възприемаме като слабоумен, тъй като в съвременния стадий на Земното развитие, когато всичко това: азово устройство, астрално устройство и етерно тяло е така изолирано, и по такъв самотен начин физическото тяло бива въвлечено отзад, човек не може да възприема, не може да бъде активен, не може да просветли себе си чрез азовото устройство, чрез астралното тяло и чрез етерното тяло; така това, което той изживява, остава в мрак, и той се разхожда като замаян в своето физическо тяло. Налице е в силна степен слабоумие и човек би трябвало да си помисли, по какъв начин, в този стадий би могъл да намести другите тела обратно във физическото устройство. При това могат да влязат в съображение педагогически правила, но също така може да стане дума и за външни лечебни мерки. Пасторът обаче може да изпадне в положение да бъде силно изненадан от това, което тъкмо такъв един човек му изповядва. Пасторът може да счита себе си за много умен, ала образованите пастори, наистина в католицизма има такива; човек не бива да подценява католицизма, тези образовани пастори са бдителни, когато при тях дойде такъв, тъй наречен болен и им каже: това, което проповядваш от амвона, не казва нищо особено. Всичко това не значи нищо, то всъщност не достига до обиталището на Бога, всичко това има само една външна стойност. В Бога човек трябва да почива наистина с цялата си същност. Така казват тези хора. В целия останал живот те се държат така, че човек може да ги приеме за в силна степен слабоумни, в разговорите с пасторите те често излизат с подобни неща. Те претендират да познават вътрешния интимен живот по-интимно, отколкото този, които проповядват професионално върху това. Те се отнасят с неуважение към този, който проповядва професионално и това, което изживяват, те наричат "покой в Бога".
към текста >>

В Бога човек трябва да почива наистина с цялата си същност.
Налице е в силна степен слабоумие и човек би трябвало да си помисли, по какъв начин, в този стадий би могъл да намести другите тела обратно във физическото устройство. При това могат да влязат в съображение педагогически правила, но също така може да стане дума и за външни лечебни мерки. Пасторът обаче може да изпадне в положение да бъде силно изненадан от това, което тъкмо такъв един човек му изповядва. Пасторът може да счита себе си за много умен, ала образованите пастори, наистина в католицизма има такива; човек не бива да подценява католицизма, тези образовани пастори са бдителни, когато при тях дойде такъв, тъй наречен болен и им каже: това, което проповядваш от амвона, не казва нищо особено. Всичко това не значи нищо, то всъщност не достига до обиталището на Бога, всичко това има само една външна стойност. В Бога човек трябва да почива наистина с цялата си същност. Така казват тези хора. В целия останал живот те се държат така, че човек може да ги приеме за в силна степен слабоумни, в разговорите с пасторите те често излизат с подобни неща. Те претендират да познават вътрешния интимен живот по-интимно, отколкото този, които проповядват професионално върху това. Те се отнасят с неуважение към този, който проповядва професионално и това, което изживяват, те наричат "покой в Бога". И виждате ли, отново за пастора става дума затова, да намери средства и пътища за връзка с това, което всъщност такъв един, бихме могли да кажем пациент, можем обаче да кажем и нещо друго, което такъв един човек изживява вътрешно.
към текста >>

Те се отнасят с неуважение към този, който проповядва професионално и това, което изживяват, те наричат "покой в Бога".
Всичко това не значи нищо, то всъщност не достига до обиталището на Бога, всичко това има само една външна стойност. В Бога човек трябва да почива наистина с цялата си същност. Така казват тези хора. В целия останал живот те се държат така, че човек може да ги приеме за в силна степен слабоумни, в разговорите с пасторите те често излизат с подобни неща. Те претендират да познават вътрешния интимен живот по-интимно, отколкото този, които проповядват професионално върху това. Те се отнасят с неуважение към този, който проповядва професионално и това, което изживяват, те наричат "покой в Бога". И виждате ли, отново за пастора става дума затова, да намери средства и пътища за връзка с това, което всъщност такъв един, бихме могли да кажем пациент, можем обаче да кажем и нещо друго, което такъв един човек изживява вътрешно. Тук човек трябва да има едно фино разбиране за това, как патологичното се отразява във всякакви области, които правят човека неспособен да намери правилните пътища във физически-сетивния свят, които области го правят да бъде неспособен в нещо, което външния живот изисква от всички нас; и по отношение на външния свят всички ние, така трябва да бъде, сме в известен смисъл филистери. Но такива хора нямат в себе си способността да виреят в пътя на филистера, те винаги вървят по други пътища. Като пастор човек трябва да може да направи връзка между онова, което човек сам трябва да даде, и това, което другия изживява; много често това са хората, за които се казва "ей ония там". Това е, което изисква разбиране на финия преход от болния към духовното.
към текста >>

Но такива хора нямат в себе си способността да виреят в пътя на филистера, те винаги вървят по други пътища.
В целия останал живот те се държат така, че човек може да ги приеме за в силна степен слабоумни, в разговорите с пасторите те често излизат с подобни неща. Те претендират да познават вътрешния интимен живот по-интимно, отколкото този, които проповядват професионално върху това. Те се отнасят с неуважение към този, който проповядва професионално и това, което изживяват, те наричат "покой в Бога". И виждате ли, отново за пастора става дума затова, да намери средства и пътища за връзка с това, което всъщност такъв един, бихме могли да кажем пациент, можем обаче да кажем и нещо друго, което такъв един човек изживява вътрешно. Тук човек трябва да има едно фино разбиране за това, как патологичното се отразява във всякакви области, които правят човека неспособен да намери правилните пътища във физически-сетивния свят, които области го правят да бъде неспособен в нещо, което външния живот изисква от всички нас; и по отношение на външния свят всички ние, така трябва да бъде, сме в известен смисъл филистери. Но такива хора нямат в себе си способността да виреят в пътя на филистера, те винаги вървят по други пътища. Като пастор човек трябва да може да направи връзка между онова, което човек сам трябва да даде, и това, което другия изживява; много често това са хората, за които се казва "ей ония там". Това е, което изисква разбиране на финия преход от болния към духовното. Но нещата могат да продължат много по-нататък. Да си представим следното: даден човек преминава през цялото това развитие в различни възрасти. В една определена възраст той е в това състояние /рис.
към текста >>

Това е, което изисква разбиране на финия преход от болния към духовното.
Те се отнасят с неуважение към този, който проповядва професионално и това, което изживяват, те наричат "покой в Бога". И виждате ли, отново за пастора става дума затова, да намери средства и пътища за връзка с това, което всъщност такъв един, бихме могли да кажем пациент, можем обаче да кажем и нещо друго, което такъв един човек изживява вътрешно. Тук човек трябва да има едно фино разбиране за това, как патологичното се отразява във всякакви области, които правят човека неспособен да намери правилните пътища във физически-сетивния свят, които области го правят да бъде неспособен в нещо, което външния живот изисква от всички нас; и по отношение на външния свят всички ние, така трябва да бъде, сме в известен смисъл филистери. Но такива хора нямат в себе си способността да виреят в пътя на филистера, те винаги вървят по други пътища. Като пастор човек трябва да може да направи връзка между онова, което човек сам трябва да даде, и това, което другия изживява; много често това са хората, за които се казва "ей ония там". Това е, което изисква разбиране на финия преход от болния към духовното. Но нещата могат да продължат много по-нататък. Да си представим следното: даден човек преминава през цялото това развитие в различни възрасти. В една определена възраст той е в това състояние /рис. №1,2/, когато сама Азовото устройство се е откъснало от другите части. В една по-късна възраст той преминава в това състояние /рис.
към текста >>

Сега вече по правило животът на такава личност се отклонява към пастора, и по-точно когато се стигне до четвъртия стадий.
Когато лекарят се изправи пред такъв човек, предопределен да премине през всичките четири стадия, първият в случая малко ненормално, другите обаче в смисъла, в който ги нарисувахме схематично тук, когато лекарят се изправи пред такъв човек, той ще открие налице едно изключително лабилно равновесие, тук нещо трябва да бъде закрепено. По правило тук нищо не може да бъде закрепено. Понякога пътят е предначертан по един изключително мощен начин; нищо не може да бъде закрепено. Може би, когато лекарят по-късно се изправи пред този пациент, той ще открие, че първото лабилно състояние се е преобразило в другото състояние, което аз описах чрез замъгляването на сетивните усещания и чрез силно обагрените мисли. По-късно той ще открие едно усилено съзнание за греховност, което лекарят разбира се не обича да отбелязва, тъй като сега нещата започват да се отразяват силно в областта на душевното. Сега вече по правило животът на такава личност се отклонява към пастора, и по-точно когато се стигне до четвъртия стадий. Такива хора, които преминават през тези стадии, което е свързано с тяхната Карма, с техните повтарящи се земни съществувания, такива хора притежават една чудна терминология, изработена чисто вътрешно, интуитивно. Те могат, именно защото преминават през тези стадии последователно един след друг, така че първият стадий е почти нормален, те могат по един чуден начин, да говорят за това, което изживяват. Например като съвсем млади хора, когато възниква лабилният стадий на 17 или 19 години, те казват: човек трябва да опознае себе си. И интензивно, във всички посоки, те изискват от себе си себепознание. Тогава, когато Азовото устройство излиза навън, те сами достигат до активния медитативен живот.
към текста >>

Например като съвсем млади хора, когато възниква лабилният стадий на 17 или 19 години, те казват: човек трябва да опознае себе си.
Може би, когато лекарят по-късно се изправи пред този пациент, той ще открие, че първото лабилно състояние се е преобразило в другото състояние, което аз описах чрез замъгляването на сетивните усещания и чрез силно обагрените мисли. По-късно той ще открие едно усилено съзнание за греховност, което лекарят разбира се не обича да отбелязва, тъй като сега нещата започват да се отразяват силно в областта на душевното. Сега вече по правило животът на такава личност се отклонява към пастора, и по-точно когато се стигне до четвъртия стадий. Такива хора, които преминават през тези стадии, което е свързано с тяхната Карма, с техните повтарящи се земни съществувания, такива хора притежават една чудна терминология, изработена чисто вътрешно, интуитивно. Те могат, именно защото преминават през тези стадии последователно един след друг, така че първият стадий е почти нормален, те могат по един чуден начин, да говорят за това, което изживяват. Например като съвсем млади хора, когато възниква лабилният стадий на 17 или 19 години, те казват: човек трябва да опознае себе си. И интензивно, във всички посоки, те изискват от себе си себепознание. Тогава, когато Азовото устройство излиза навън, те сами достигат до активния медитативен живот. Често те го наричат "активна молитва", което представлява едно активно медитиране, и те са благодарни, когато някой образован пастор им даде съвети относно молитвата. Тогава те изцяло се разтварят в молитвата си, но в тази молитва те изживяват същевременно и онова, което сега те започват да описват в една чудна терминология. Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън.
към текста >>

И интензивно, във всички посоки, те изискват от себе си себепознание.
По-късно той ще открие едно усилено съзнание за греховност, което лекарят разбира се не обича да отбелязва, тъй като сега нещата започват да се отразяват силно в областта на душевното. Сега вече по правило животът на такава личност се отклонява към пастора, и по-точно когато се стигне до четвъртия стадий. Такива хора, които преминават през тези стадии, което е свързано с тяхната Карма, с техните повтарящи се земни съществувания, такива хора притежават една чудна терминология, изработена чисто вътрешно, интуитивно. Те могат, именно защото преминават през тези стадии последователно един след друг, така че първият стадий е почти нормален, те могат по един чуден начин, да говорят за това, което изживяват. Например като съвсем млади хора, когато възниква лабилният стадий на 17 или 19 години, те казват: човек трябва да опознае себе си. И интензивно, във всички посоки, те изискват от себе си себепознание. Тогава, когато Азовото устройство излиза навън, те сами достигат до активния медитативен живот. Често те го наричат "активна молитва", което представлява едно активно медитиране, и те са благодарни, когато някой образован пастор им даде съвети относно молитвата. Тогава те изцяло се разтварят в молитвата си, но в тази молитва те изживяват същевременно и онова, което сега те започват да описват в една чудна терминология. Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън. Всичко това нараства; когато го разглеждаме отвътре, то става като едно обширно пространство: първото обиталище на Бога.
към текста >>

Тогава те изцяло се разтварят в молитвата си, но в тази молитва те изживяват същевременно и онова, което сега те започват да описват в една чудна терминология.
Те могат, именно защото преминават през тези стадии последователно един след друг, така че първият стадий е почти нормален, те могат по един чуден начин, да говорят за това, което изживяват. Например като съвсем млади хора, когато възниква лабилният стадий на 17 или 19 години, те казват: човек трябва да опознае себе си. И интензивно, във всички посоки, те изискват от себе си себепознание. Тогава, когато Азовото устройство излиза навън, те сами достигат до активния медитативен живот. Често те го наричат "активна молитва", което представлява едно активно медитиране, и те са благодарни, когато някой образован пастор им даде съвети относно молитвата. Тогава те изцяло се разтварят в молитвата си, но в тази молитва те изживяват същевременно и онова, което сега те започват да описват в една чудна терминология. Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън. Всичко това нараства; когато го разглеждаме отвътре, то става като едно обширно пространство: първото обиталище на Бога. Това, което възниква сега, което аз описах от една определена гледна точка, то става по-богато, то се разчленява вътрешно; човек вижда много повече откъм своята вътрешност: второто обиталище на Бога. Когато настъпи третият стадий, вътрешният поглед е с някаква особена красота, и такива хора си казват: аз виждам третото обиталище на Бога с невероятни прелести, с разхождащи се в него духовни същества. Това е един вътрешен поглед, това е един мощен, грандиозен обзор над един одухотворен свят.
към текста >>

Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън.
Например като съвсем млади хора, когато възниква лабилният стадий на 17 или 19 години, те казват: човек трябва да опознае себе си. И интензивно, във всички посоки, те изискват от себе си себепознание. Тогава, когато Азовото устройство излиза навън, те сами достигат до активния медитативен живот. Често те го наричат "активна молитва", което представлява едно активно медитиране, и те са благодарни, когато някой образован пастор им даде съвети относно молитвата. Тогава те изцяло се разтварят в молитвата си, но в тази молитва те изживяват същевременно и онова, което сега те започват да описват в една чудна терминология. Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън. Всичко това нараства; когато го разглеждаме отвътре, то става като едно обширно пространство: първото обиталище на Бога. Това, което възниква сега, което аз описах от една определена гледна точка, то става по-богато, то се разчленява вътрешно; човек вижда много повече откъм своята вътрешност: второто обиталище на Бога. Когато настъпи третият стадий, вътрешният поглед е с някаква особена красота, и такива хора си казват: аз виждам третото обиталище на Бога с невероятни прелести, с разхождащи се в него духовни същества. Това е един вътрешен поглед, това е един мощен, грандиозен обзор над един одухотворен свят. Третото обиталище на Бога или Домът на Бога.
към текста >>

Всичко това нараства; когато го разглеждаме отвътре, то става като едно обширно пространство: първото обиталище на Бога.
И интензивно, във всички посоки, те изискват от себе си себепознание. Тогава, когато Азовото устройство излиза навън, те сами достигат до активния медитативен живот. Често те го наричат "активна молитва", което представлява едно активно медитиране, и те са благодарни, когато някой образован пастор им даде съвети относно молитвата. Тогава те изцяло се разтварят в молитвата си, но в тази молитва те изживяват същевременно и онова, което сега те започват да описват в една чудна терминология. Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън. Всичко това нараства; когато го разглеждаме отвътре, то става като едно обширно пространство: първото обиталище на Бога. Това, което възниква сега, което аз описах от една определена гледна точка, то става по-богато, то се разчленява вътрешно; човек вижда много повече откъм своята вътрешност: второто обиталище на Бога. Когато настъпи третият стадий, вътрешният поглед е с някаква особена красота, и такива хора си казват: аз виждам третото обиталище на Бога с невероятни прелести, с разхождащи се в него духовни същества. Това е един вътрешен поглед, това е един мощен, грандиозен обзор над един одухотворен свят. Третото обиталище на Бога или Домът на Бога. В езика това е различно.
към текста >>

Това, което възниква сега, което аз описах от една определена гледна точка, то става по-богато, то се разчленява вътрешно; човек вижда много повече откъм своята вътрешност: второто обиталище на Бога.
Тогава, когато Азовото устройство излиза навън, те сами достигат до активния медитативен живот. Често те го наричат "активна молитва", което представлява едно активно медитиране, и те са благодарни, когато някой образован пастор им даде съвети относно молитвата. Тогава те изцяло се разтварят в молитвата си, но в тази молитва те изживяват същевременно и онова, което сега те започват да описват в една чудна терминология. Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън. Всичко това нараства; когато го разглеждаме отвътре, то става като едно обширно пространство: първото обиталище на Бога. Това, което възниква сега, което аз описах от една определена гледна точка, то става по-богато, то се разчленява вътрешно; човек вижда много повече откъм своята вътрешност: второто обиталище на Бога. Когато настъпи третият стадий, вътрешният поглед е с някаква особена красота, и такива хора си казват: аз виждам третото обиталище на Бога с невероятни прелести, с разхождащи се в него духовни същества. Това е един вътрешен поглед, това е един мощен, грандиозен обзор над един одухотворен свят. Третото обиталище на Бога или Домът на Бога. В езика това е различно. Когато достигнат до четвъртия стадий, те вече не желаят да възприемат никакви съвети по отношение на активната медитация, но те обикновено достигат до възгледа, че всичко трябва да им се дава по благодат.
към текста >>

Когато настъпи третият стадий, вътрешният поглед е с някаква особена красота, и такива хора си казват: аз виждам третото обиталище на Бога с невероятни прелести, с разхождащи се в него духовни същества.
Често те го наричат "активна молитва", което представлява едно активно медитиране, и те са благодарни, когато някой образован пастор им даде съвети относно молитвата. Тогава те изцяло се разтварят в молитвата си, но в тази молитва те изживяват същевременно и онова, което сега те започват да описват в една чудна терминология. Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън. Всичко това нараства; когато го разглеждаме отвътре, то става като едно обширно пространство: първото обиталище на Бога. Това, което възниква сега, което аз описах от една определена гледна точка, то става по-богато, то се разчленява вътрешно; човек вижда много повече откъм своята вътрешност: второто обиталище на Бога. Когато настъпи третият стадий, вътрешният поглед е с някаква особена красота, и такива хора си казват: аз виждам третото обиталище на Бога с невероятни прелести, с разхождащи се в него духовни същества. Това е един вътрешен поглед, това е един мощен, грандиозен обзор над един одухотворен свят. Третото обиталище на Бога или Домът на Бога. В езика това е различно. Когато достигнат до четвъртия стадий, те вече не желаят да възприемат никакви съвети по отношение на активната медитация, но те обикновено достигат до възгледа, че всичко трябва да им се дава по благодат. Те трябва да чакат.
към текста >>

Третото обиталище на Бога или Домът на Бога.
Те поглеждат назад към първия си стадий и това, което възприемат, те наричат: първото обиталище на Бога тъй като поради това, че със своя Аз те не потъват напълно в останалите части, те разглеждат себе си в известен смисъл отвътре, не само отвън. Всичко това нараства; когато го разглеждаме отвътре, то става като едно обширно пространство: първото обиталище на Бога. Това, което възниква сега, което аз описах от една определена гледна точка, то става по-богато, то се разчленява вътрешно; човек вижда много повече откъм своята вътрешност: второто обиталище на Бога. Когато настъпи третият стадий, вътрешният поглед е с някаква особена красота, и такива хора си казват: аз виждам третото обиталище на Бога с невероятни прелести, с разхождащи се в него духовни същества. Това е един вътрешен поглед, това е един мощен, грандиозен обзор над един одухотворен свят. Третото обиталище на Бога или Домът на Бога. В езика това е различно. Когато достигнат до четвъртия стадий, те вече не желаят да възприемат никакви съвети по отношение на активната медитация, но те обикновено достигат до възгледа, че всичко трябва да им се дава по благодат. Те трябва да чакат. Те говорят за пасивната молитва, за пасивната медитация, която човек не бива да предприема, но която трябва да настъпи, когато Бог пожелае да я даде на човека. Тук пасторът трябва да има фин усет за това, кога единият стадий преминава в другия.
към текста >>

Това човек изживява в четвъртото обиталище на Бога.
Когато достигнат до четвъртия стадий, те вече не желаят да възприемат никакви съвети по отношение на активната медитация, но те обикновено достигат до възгледа, че всичко трябва да им се дава по благодат. Те трябва да чакат. Те говорят за пасивната молитва, за пасивната медитация, която човек не бива да предприема, но която трябва да настъпи, когато Бог пожелае да я даде на човека. Тук пасторът трябва да има фин усет за това, кога единият стадий преминава в другия. Сега тези хора говорят за "молитвата на покоя", при която човек вече не прави нищо, при която той оставя Бог да владее в него. Това човек изживява в четвъртото обиталище на Бога. При определени обстоятелства от описанията, които правят, от това, което, ако говорим лекарски, такъв един "пациент" разказва. Пасторът наистина може да научи изключително много езотерично-теологически не ща. И ако той е добър интерпретатор, теологическото се превръща за него в нещо изключително конкретно, ако той се вслуша в това, което те знаят да му кажат, казвам това в кавички. Много от това, което се преподава в католическата теология, произхожда от общуването на просветени, образовани изповедници с техните изповядващи се, които се развиват в тази посока. Обикновените понятия, които имаме за здраве и болест, престават да имат своето значение, своя смисъл.
към текста >>

Ако пасторът в правилния момент разбере накъде върви пътят, той ще я насочи към монашество; ако той я постави да живее в съответната среда, последователно един след друг ще се развият четирите стадия, така че в действителност, чрез подобна пациентка, образованият изповедник може в един модерен стил да погледне в духовните светове по начин, подобен на начина, по който гръцките жреци са приемали разказите за духовния свят с помощта на питиите, които чрез дима, чрез парата на земята са оповестявали различни неща за духовния свят.
Пасторът наистина може да научи изключително много езотерично-теологически не ща. И ако той е добър интерпретатор, теологическото се превръща за него в нещо изключително конкретно, ако той се вслуша в това, което те знаят да му кажат, казвам това в кавички. Много от това, което се преподава в католическата теология, произхожда от общуването на просветени, образовани изповедници с техните изповядващи се, които се развиват в тази посока. Обикновените понятия, които имаме за здраве и болест, престават да имат своето значение, своя смисъл. Ако такава една личност я поставим в канцелария, или ако я превърнем в една обикновена съпруга, която трябва да готви или да се грижи за други неща в ежедневния живот, тогава тази жена ще изпадне в истинско безумие и външно ще има такова поведение, че и не може да бъде възприета по друг начин, освен като безумна. Ако пасторът в правилния момент разбере накъде върви пътят, той ще я насочи към монашество; ако той я постави да живее в съответната среда, последователно един след друг ще се развият четирите стадия, така че в действителност, чрез подобна пациентка, образованият изповедник може в един модерен стил да погледне в духовните светове по начин, подобен на начина, по който гръцките жреци са приемали разказите за духовния свят с помощта на питиите, които чрез дима, чрез парата на земята са оповестявали различни неща за духовния свят. Каква полза, ако днес някой напише дисертация за патологичното у гръцките питии! Това може да бъде направено, ще бъде правилно, ще бъде също така точно, но с това в един по-висш смисъл няма да може да бъде сторено нищо. Защото взети в основата си, невероятно много неща, които от гръцката теология, в най-висш смисъл, са се влели в целия културен живот на Гърция, много неща са възникнали чрез откровенията на питиите. По правило питиите са били личности, достигнали или до този трети или дори до четвъртия стадий. Но да си представим, че в едно по-късно време, именно под мъдрото водачество на изповедниците, дадена личност премине по такъв начин през тези стадии, че успее безпрепятствено да се отдаде на тези свои виждания, тогава от тази личност ще произлезе нещо изключително чудно, но което по тази причина все пак остава в известен смисъл патологично.
към текста >>

Защото взети в основата си, невероятно много неща, които от гръцката теология, в най-висш смисъл, са се влели в целия културен живот на Гърция, много неща са възникнали чрез откровенията на питиите.
Обикновените понятия, които имаме за здраве и болест, престават да имат своето значение, своя смисъл. Ако такава една личност я поставим в канцелария, или ако я превърнем в една обикновена съпруга, която трябва да готви или да се грижи за други неща в ежедневния живот, тогава тази жена ще изпадне в истинско безумие и външно ще има такова поведение, че и не може да бъде възприета по друг начин, освен като безумна. Ако пасторът в правилния момент разбере накъде върви пътят, той ще я насочи към монашество; ако той я постави да живее в съответната среда, последователно един след друг ще се развият четирите стадия, така че в действителност, чрез подобна пациентка, образованият изповедник може в един модерен стил да погледне в духовните светове по начин, подобен на начина, по който гръцките жреци са приемали разказите за духовния свят с помощта на питиите, които чрез дима, чрез парата на земята са оповестявали различни неща за духовния свят. Каква полза, ако днес някой напише дисертация за патологичното у гръцките питии! Това може да бъде направено, ще бъде правилно, ще бъде също така точно, но с това в един по-висш смисъл няма да може да бъде сторено нищо. Защото взети в основата си, невероятно много неща, които от гръцката теология, в най-висш смисъл, са се влели в целия културен живот на Гърция, много неща са възникнали чрез откровенията на питиите. По правило питиите са били личности, достигнали или до този трети или дори до четвъртия стадий. Но да си представим, че в едно по-късно време, именно под мъдрото водачество на изповедниците, дадена личност премине по такъв начин през тези стадии, че успее безпрепятствено да се отдаде на тези свои виждания, тогава от тази личност ще произлезе нещо изключително чудно, но което по тази причина все пак остава в известен смисъл патологично. Тогава не само лекарят, не само пасторът, тогава цялата църква се грижи за това, след смъртта си тези личности да бъдат провъзгласени за светци, и това е случая със Света Терезия, тя е изминала приблизително този път. Виждате ли, скъпи мои приятели, човек трябва да се обучи в тези неща, ако иска да работи за това, което чрез разбирателството между медицина и теология да доведе до едно познание за човешкото същество. Тогава човек трябва да надрасне обикновените категории на понятията, които губят своя смисъл, защото в противен случай не можем да отличим светеца от глупака, безумеца от гения, не можем да отличаваме никого другиго, освен този, който е един нормален среден гражданин от всички останали.
към текста >>

Терезия с цялата поезия на нейните откровения от една страна, и от друга страна обратния образ в лицето на заболелите органи в долната коремна област, които няма да проявят себе си чрез едно изживяване в азовото устройство и в астралното тяло.
Терезия според това Азово устройство и според астралното и тяло, биват пластично оформени определени физически органи, и по-точно органи, разположени в долната коремна област. Но може да се случи Азовото устройство и астралното тяло да са доста груби и въпреки това да притежават тези особености. Тогава, тъй като Азовото устройство и астралното тяло са груби, все още има възможност тази личност да е доста нормална. В този случай обаче могат да се проявят само физическите корелати, и тогава налице е само едно физическо заболяване. Бихме желали да кажем: човек може да има конституцията на Св. Терезия с цялата поезия на нейните откровения от една страна, и от друга страна обратния образ в лицето на заболелите органи в долната коремна област, които няма да проявят себе си чрез едно изживяване в азовото устройство и в астралното тяло. За всички тези неща трябва да се говори. Всички тези неща трябва да бъдат разбрани, защото те наистина се изправят пред този, който има лекарската задача пред себе си, и пред този, който има пасторските задачи пред себе си, и той трябва да е дорасъл за тях. Едва тогава теологическо-религиозният елемент започва своето действие, тогава, когато теологът е дорасъл до подобни явления. Едва тогава лекарят се превръща в лечител на хората, когато и той е дорасъл до подобни явления.
към текста >>

Всички тези неща трябва да бъдат разбрани, защото те наистина се изправят пред този, който има лекарската задача пред себе си, и пред този, който има пасторските задачи пред себе си, и той трябва да е дорасъл за тях.
Тогава, тъй като Азовото устройство и астралното тяло са груби, все още има възможност тази личност да е доста нормална. В този случай обаче могат да се проявят само физическите корелати, и тогава налице е само едно физическо заболяване. Бихме желали да кажем: човек може да има конституцията на Св. Терезия с цялата поезия на нейните откровения от една страна, и от друга страна обратния образ в лицето на заболелите органи в долната коремна област, които няма да проявят себе си чрез едно изживяване в азовото устройство и в астралното тяло. За всички тези неща трябва да се говори. Всички тези неща трябва да бъдат разбрани, защото те наистина се изправят пред този, който има лекарската задача пред себе си, и пред този, който има пасторските задачи пред себе си, и той трябва да е дорасъл за тях. Едва тогава теологическо-религиозният елемент започва своето действие, тогава, когато теологът е дорасъл до подобни явления. Едва тогава лекарят се превръща в лечител на хората, когато и той е дорасъл до подобни явления.
към текста >>

2.2229850292206